12.3.10 Едва докоснати от първия лъч яснота, те се втурват на улицата да търсят човек, който е склонен да изслуша поученията им, основаващи се на тези толкова оскъдни трохи познание. —
12.3.11 Мислят се за пълномощници на Духа, докато всъщност са само клети роби на своята суетност!
12.3.12 А дръзне ли ощастливеният от подобно поучение слушател да възрази, тъй като собствените му познания го карат да се чувствува далеч по-сведущ от своя учител, последният най-често разкрива, без да иска, цялата си вътрешна нищета. За него е непонятно, че човек, който в очите му стои много по-долу от самия него, може да се е добрал до познание, с каквото той не е бил още удостоен...
12.3.13 Общо за всички заболели от манията да поучават е високото им мнение за самите себе си! —
12.3.14 Те използват придобитите така или иначе отделни късчета от истината, за да си изградят от тях пиедестал, който да им позволи да се чувствуват „по-високо стоящи“ от другите, а когато ги удостоят да им проговорят, присвиват очи, за да покажат, че гледат на тях от „висотата“ на своето въображаемо духовно величие...
12.3.15 Те не подозират, че по този начин се самоосъждат: — че са били наистина „призвани” но се е наложило да бъдат отстранени заради проявената от тях самонадеяност от числото на истински „значимите“, на „избраните“ с непогрешима премъдрост от Вечността!---
12.3.16 Те не подозират, че манията им да поучават е гибелна за тях самите и че така и няма да успеят да се издигнат от първоначалните зачатъци на познание до сияйната му пълнота, постижима единствено за онези, които не отварят уста да поучават, преди да са получили духовната повеля да го сторят. Дори тогава те пристъпват не без колебание и трепет към обличане в словесна форма на вътрешното си познание, винаги изпълнени със съзнанието за почти непоносимата отговорност, тегнеща неизбежно върху плещите на всеки, който се наеме да поучава другите в духовно отношение!--
12.3.17 Да можеше у онези, на които толкова им се иска да се усещат като призвани учители, да оживее поне малко от чувството за отговорност, изпълващо всички задължени да учат на духовни неща! —
12.3.18 Ако един човек подозира каква отговорност тегне върху него, сигурно не би дръзнал да поучава другите, преди той самият да е постигнал несъмнена пълнота на познанието!
12.3.19 За никой друг ден в целия си живот не си спомням с такъв потрес,, какъвто ме обзема при мисълта за деня, когато ми бе възложен дългът да поучавам другите.---
12.3.20 И наистина: — изключително тежко ми беше да изпитам на собствен гръб колко различно е да си самият ти потопен в Светлината на познанието от необходимостта да облечеш познанието си в поучителни слова!
12.3.21 Огромно бе тогава изкушението да се помоля: «Господи, не ми стоварвай това бреме! — Смили се над мен и си потърси друг слуга!»--
12.3.22 Такава молитва обаче би била равносилна на богохулство и духовно самоунищожение...
12.3.23 Нито един от призваните някога да свидетелствуват за Духа не е бил отминат от този ужасен час. —
12.3.24 А който наистина има правото да говори за Духа, защото може да говори от собствен опит, трудно би си представил, че има хора, готови да приказват с лекота за все още твърде слабо познати неща, — да приказват, без никой да ги е питал, без необходимост и без принуда.--
12.3.25 За човека, на когото Духът е възложил бремето да поучава, всяка напътствена дума е едно наложено му от съдбата задължение, макар да му е добре известно, че сам се е обрекъл на тази съдба някога, когато не е още знаел колко мъчителни ще се окажат за него земните пречки...
12.3.26 Той стои пред един бездънен извор, а в ръката си стиска само едно мъничко канче, с което да гребне няколко глътки живителна течност за умиращите от жажда.
12.3.27 Наистина водата блика от неизбродни дълбини, но колко нищожно е съдържанието на мъничкото канче в сравнение с непресекващия поток, хилядократно възмездяващ всяко загребано от извора количество! —
12.3.28 Никой не преживява така тежко чувството за собственото си човешко безсилие, както онзи, комуто е вменено в дълг да черпи от този извор, защото му се иска да черпи с пълни ведра, а вместо това разполага със съд, побиращ не повече от шепа.------