Тор изчака, докато стоманената врата в другата част на покритата със сини тепихи зала се затвори, преди да се превърне от строг офицер в баща. Положи ръка върху рамото на Джон и меко попита:
- Как си, синко?
Джон кимна отсечено, макар че изцеденият му вид казваше всичко.
- Слушай, тази вечер Братството закъсня с излизането навън, така че сега трябва да отивам на патрул и нямам никакво време. Обаче по-рано днес говорих с Бъч и той каза, че ако искаш да прекараш известно време с него, той няма нищо против. Можеш да си вземеш душ в Дупката, ако предпочиташ, а пък той ще те откара вкъщи.
Очите на Джон замалко да изскочат. Да прекара известно време с Бъч? Който беше... дяволски готин? Човече... на това му се казваше сбъднат сън. Едва преди два дена Бъч им бе преподал адски як урок по криминалистика, след който всички ученици бяха решили, че искат да станат полицаи, разследващи убийства, досущ като него.
Да прекара известно време... и на всичкото отгоре да си спести пътуването с „Хадес* Експрес"?
Тор се усмихна.
- Да разбирам ли, че си съгласен?
Джон кимна. И продължи да кима.
- Нали знаеш как да стигнеш до Дупката?
- Кодът същият ли е?- попита Джон на езика на знаците.
- Аха. - Тор го стисна за рамото и силната му длан вдъхна топлина и подкрепа на Джон. - Пази се, синко.
Джон отиде в съблекалнята и за първи път не се поколеба, когато прекрачи в горещия, влажен лабиринт от метални шкафчета и социална йерархия. Както обикновено, докато отиваше към деветнайсети номер, внимаваше да не срещне ничий поглед.
Интересно - и шкафчето му, и той самият бяха в дъното и най-отдолу.
Когато Джон извади спортния си сак и го метна през рамо, Блейлок, единият от двамата ученици, които не го замеряха с обиди, се намръщи.
- Няма ли да се преоблечеш за автобуса? - попита той, дока-то бършеше главата си с кърпа.
Джон не можа да сдържи усмивката си, когато поклати глава и се извърна.
Което, разбира се, означаваше, че Леш трябва да се изпречи на пътя му.
- Май си е наумил да тръгне по петите на братята. - Русокоси-ят тип демонстративно си сложи огромния диамантен часовник, който беше „от „Джейкъб и Ко", нали се сещате". - Бас държа, че ще им лъска кинжалите. С какво ще го направиш, Джон?
Желанието да го тръшне на пода бе толкова силно, че Джон вдигна глава. Ала не биваше да се сдърпа с този задник, не и когато отиваше в Дупката, а на всичкото отгоре щеше да пропусне и прибирането с автобуса. Той се обърна и се запъти към изхода на съблекалнята по заобиколния път, минавайки между цял един допълнителен ред от пейки и шкафчета, за да избегне разправията с Леш.
- Приятно изкарване, Джони - извика Леш след него. - О, и не забравяй да минеш през стаята с тренировъчно оборудване. Ще ти трябват наколенки.
Сподирян от гръмкия смях, който избухна в съблекалнята, Джон бутна вратата и отиде в кабинета на Тор... като си мислеше, че би дал всичко, ако можеше Леш да разбере какво е непрекъснато да се заяждат с теб.
Или с юмруци да те принудят да се подчиниш на някого.
Да прекоси офиса на Тор и да прекрачи в подземния тунел бе като да излезе на слънце - обзе го главозамайващо облекчение. Вярно, предстояха му едва десет часа свобода, ала в подходящата обстановка, това си бе цяла вечност.
А да прекара известно време с Бъч бе точно това, от което се нуждаеше в момента.
Джон бързо крачеше към основната сграда и поспря, когато стигна стълбището, отвеждащо във фоайето. Тор му бе казал, че оттам до Дупката има около сто и петдесет метра, така че Джон продължи. Когато пред него се появи друго стълбище, го обзе облекчение - тунелът бе сух и осветен, макар и слабо, но въпреки това не му харесваше да върви през него сам.
Заставайки така, че охранителната камера да го улови, той натисна звънеца и устоя на порива да помаха като идиот.
- Здрасти, мой човек - кристално ясен, гласът на Бъч долетя по интеркома. - Радвам се, че си тук.
Ключалката изщрака и Джон бързо изкачи стълбите. Бъч го очакваше на вратата в горния край, наметнал домашен халат, издържан в черно и златно.
Ченгето имаше най-страхотните дрехи, които Джон бе виждал някога. Беше провел урока, облечен в костюм на ситно райе, който изглеждаше като взет от някое модно списание.
- Можеш да използваш моята баня, за да си вземеш душ, защото съквартирантът ми, който днес не е дежурен, се е отдал на грижи за козята си брадичка.
- Я стига, ченге - разнесе се нисък глас.
- Да не би да си измислям? Ти страдаш от натраплива мания за поддържане на бради. - Бъч хвърли поглед през рамо. - Слушай, Джей-мен, канех се да прескоча до града. Ти навит ли си?