Зи претърколи Бела върху леглото.
- Твой ред е. Отново.
- Добре ли си? - попита Зейдист по-късно.
Бела отвори очи. Той лежеше до нея, облегнал глава върху свитата си ръка.
Господи, вратът я болеше, наболяваше я и вътре в нея. Ала хедонистичният пир, който той бе отприщил, си струваше мимолетното неудобство. Зейдист я бе любил бурно, така, както тя открай време бе копняла.
-Бела?
- Да. Добре съм.
- Каза, че не искаш да отмъстя за теб. Все още ли го мислиш?
Бела закри гърдите си с ръце. Щеше й се действителността
да не се бе завърнала толкова бързо.
- Не мога да понеса мисълта да пострадаш заради мен.
Когато Зи не отговори, тя се пресегна и докосна ръката му.
- Зейдист? За какво мислиш?
Мълчанието се проточи толкова дълго, че накрая Бела не издържа.
-Говори см...
- Обичам те.
- Какво...? - ахна тя.
- Чу ме. И нямам намерение да го повторя.
Той се изправи, грабна кожените си панталони и ги нахлузи. След това отиде в банята. Върна се миг по-късно, напълно въоръжен, с ками на гърдите и пистолет на кръста.
- Ето как стоят нещата, Бела. Аз няма да се откажа да преследвам лесъра, който ти причини всички онези неща. Нито пък копелетата, с които работи. Просто не мога. Така че дори да бях самото съвършенство, като Фюри, дори да имах шибаното му възпитание и да не знаех, че семейството ти би се потресло само ако ме види, пак нямаше да мога да бъда с теб.
- Но ти...
- Войната е в кръвта ми, нала, така че дори и миналото ми да не ме беше превърнало в развалината, която съм сега, пак щях да имам нужда да съм на бойното поле. Ако остана с теб, ти ще искаш да съм различен от това, което съм, а аз не мога да се превърна в онзи хелрен, от когото се нуждаеш. Рано или късно истинската ми същност ще застане между нас.
Бела потърка очи.
- Ако приема логиката ти, защо тогава смяташ, че трябва да бъда с Фюри?
- Защото близнакът ми няма да издържи още дълго. Започва да се уморява. Донякъде и аз съм виновен за това, но мисля, че би се случило и без мен. Харесва му да преподава. Мога да си го представя как се отдава единствено на подготовката на новите попълнения, нещо, от което определено ще имаме нужда. Това би бил добър живот за теб.
Бела ядосано свали ръце и го изгледа гневно.
- Кога най-сетне ще престанеш да ми обясняваш кое е добро за мен и кое не е. Теориите ти за бъдещето ми изобщо не ме вълнуват.
- Имаш право.
Тя продължаваше да го гледа, очите й се спряха върху белега, обезобразяващ лицето му.
Не, поправи се тя, не обезобразяващ. За нея той винаги щеше да си остане красив. Красив и страховит...
Да го изтръгне от сърцето си щеше да бъде също толкова трудно, колкото и да преживее пленничеството си.
- Никога няма да срещна друг като теб - промълви тя. - За мен... ти винаги ще си останеш единственият.
Това, осъзна тя изведнъж, бяха прощалните й думи. Сбогуването й с него.
Зи се приближи и коленичи до леглото, навел искрящите си жълти очи към пода. След миг взе ръката й в своята. До ушите й достигна металически звън... и Бела почувства как той поставя една от камите си в ръката й. Оръжието беше толкова тежко, че тя едва успя да го удържи с една ръка. Очите й се спряха върху, черното острие, отразяващо светлината като езеро, ширнало се под нощното небе.
- Искам да ме бележиш. - Зи посочи гърдите си, точно над звездовидния знак на Братството. - Тук.
Привеждайки се бързо, той посегна към нощното шкафче и взе малкото съдче със сол, което бе придружавало храната й.
- И го направи така, че да ми остане завинаги.
Бела се поколеба само за миг. Да, помисли си тя... искаше да остави трайна следа върху него, нещо мъничко, което да му напомня за нея, докато е жив.
Тя се намести и се подпря със свободната си ръка на дясното му рамо. Жестокото оръжие засия още по-ярко между пръстите й, когато тя го поднесе към кожата на Зи. Той потръпна, когато острието потъна в плътта му, от раната бликна кръв и се стече по изваяния му корем.
Когато свърши, Бела остави кинжала настрани, близна дланта си и я посипа със сол. След това притисна ръка към резките, които бе направила над сърцето му.
Двамата впиха очи един в друг, докато буквата Б на Древния език, която тя бе вдълбала, завинаги се запечатваше в плътта му.
Следващата сцена е взета от материала за Бъч и Мариса, който преместих от „Вечна любов” в „Споделена любов”. Разсъжденията ми бяха, че поради обичайните проблеми с дължината и темпото, това посещение на Бъч при семейството му толкова рано в повествованието, не е добра идея. В книгата на Бъч бездруго вече се случваха доста неща, така че да оставя тази сцена (и евентуално дори да я развия) щеше ненужно да отвлече вниманието, особено като се има предвид начина, по който историята на семейство О Нийл е приключена в края на книгата.