При все това сцената е страхотна за четене. Не забравяйте, че е писана в началото на историята на Рейдж, ко-гато Бъч все още свиква със света на Братята... и неговите ограничения:
Бъч улови полетялото към него дистанционно, без изобщо да се повдигне от дивана, върху който се бе излегнал. Тялото му се чувстваше невероятно удобно - главата му почиваше върху меката странична облегалка, а върху изпружени-те си крака бе метнал пухкаво одеяло на „Ред Сокс". Тъй като беше около седем сутринта, щорите бяха спуснати, така че в Дупката бе тъмно като посред нощ.
- Смяташ да си лягаш ли? - попита той, когато Ви се изправи. - Точно по средата на „Шон от мъртвите"? Как ще издържиш напрежението от неизвестността?
Вишъс се протегна.
- Знаеш ли, ти спиш по-малко и от мен.
- Това е защото хъркаш така, че се чува чак през стената. Очите на Ви се присвиха.
- Като стана дума за шум, през последните дни си станал съвсем тих. Искаш ли да ми кажеш какво става?
Бъч вдигна чашата с уиски от пода, закрепи я върху корема си и посегна към бутилката „Лагавулин" на малката масичка. Докато си наливаше още пиячка, гледаше как златистокафявата струя проблясва на синьо-сивкавото сияние от телевизора.
По дяволите, напоследък здравата се наливаше.
- Говори, ченге.
- Миналото ме намери.
Вишъс потърка главата си така, че косата му щръкна.
- В смисъл?
- Сестра ми е оставила съобщение на гласовата поща на стария ми номер. Ще кръщават бебето й. Цялото семейство ще бъде там.
- И ти искаш да отидеш?
Бъч повдигна глава и отпи голяма глътка. Скочът трябваше да изгори вътрешностите му, но вместо това се изля като балсам по добре познатия си път.
- Може би.
Само дето нямаше никаква идея как ще им обясни какво се бе случило с него.
Нали разбирате, уволниха ме от полицията. И тогава срещнах тези вампири. И сега май живея с тях. Освен това съм влюбен в жена от тяхната раса, ама от това нищо няма да излезе. Дали съм щастлив? Е, това е първата почивка, която съм имал през живота си, ако не друго. Пък и дрехите са по-готини.
- Ви, човече, защо точно аз? Защо ме оставяте да живея с вас?
Ви се наведе и взе една ръчно свита цигара от малката купчинка, която бе оставил до дивана. Златната му запалка изсъска, преди от нея да изскочи малко пламъче.
Загледан пред себе си, той издуха струйка дим, която обгърна профила му в прозрачна мъгла. Мъгла, която имаше съвсем същия цвят като светлината от телевизора, помисли си Бъч разсеяно. Синьо-сивкава.
- Искаш да си тръгнеш ли, ченге?
На това му се викаше добър въпрос. Обаждането на сестра му му бе напомнило, че това тук не може да продължи дълго. Тази странна интермедия при Братството не можеше да бъде за цял живот.
Ала какво означаваше това за него? И за тях? Знаеше твърде много за братята. Къде живеят, как протичат дните и нощите им. Кои са жените им, ако имаха такива.
Самият факт, че съществуват.
- Не ми отговори, Ви. Защо съм тук?
- Трябва да бъдеш с нас.
- Кой го казва?
Ви сви рамене и отново си дръпна от цигарата.
-Аз.
- И Рейдж каза същото. Ще ме светнеш ли защо?
- Виждам те в сънищата си, ченге. Това е всичко, което ще ти кажа.
Което не бе особено окуражително. Защото беше чувал стоновете, придружаващи онова, което се явяваше на Ви, когато заспеше. И те определено не бяха от нещата, които можеха да те накарат да очакваш бъдещето, изпълнен с оптимизъм.
Бъч отпи още една голяма глътка от чашата си.
- А ако поискам да си тръгна? Какво ще стане тогава? Така де, сега спомените ми са дълготрайни и не можете да ги изтриете. Нали?
Треперливата светлина от телевизора играеше по изсечените черти на Вишъс.
- Ще ме погледнеш ли, Ви? - Когато суровият профил не помръдна, Бъч взе чашата си в ръка и се надигна. - Кажи ми, ако реша да си тръгна, кой от вас ще ме убие?
Ви докосна основата на носа си и затвори очи.
- По дяволите, Бъч.
- Ти, нали? Ти ще го направиш. - Бъч пресуши чашата и се взря в дъното й. После отново вдигна очи към съквартиранта си. - Знаеш ли, ще помогне, ако ме погледнеш.
Леденобелите очи на Ви се обърнаха към него. И в тях проблесна съжаление.
- Това ще те убие, нали? - промълви Бъч. - Да ми видиш сметката.