Мина минута, преди манекенът да го пусне.
- Точно така. Сега всичко е наред - каза господин Нормален и потупа своя побратим по гърба. После се обърна към Бъч. -Направи си услуга и млъкни, по дяволите.
Бъч повдигна рамене.
- Блондина не може да си свали ръцете от мен. Не съм виновен аз.
Манекенът се нахвърли отново върху Бъч. Господин Нормален завъртя очи, но този път не го спря.
Първото кроше се стовари върху челюстта на Бъч и главата му отскочи на една страна. Усетил болката, Бъч даде воля на гнева си. Страхът за Бет, накитилата омраза към тези отрепки и притесненията покрай работата му изригнаха навън. Той се нахвърли на по-едрия мъж и го повали на пода.
Мъжът се изненада, защото не очакваше, че противникът му е толкова бърз и силен. Бъч се възползва от колебанието му, улучи Блондина в устата и след това го сграбчи за гърлото.
Секунда по-късно Бъч лежеше проснат на земята, а мъжът седеше върху гърдите му като паркирана кола.
Сграбчи с ръка лицето на Бъч и го стисна така, че той остана без дъх. Бореше се за всяка глътка въздух.
- Може би ще намеря жена ти и ще я изчукам няколко пъти -каза противникът на Бъч. - Какво ще кажеш?
- Нямам жена.
- Тогава ще се позабавлявам с приятелката ти.
Бъч успя да си поеме дъх.
- Нямам и приятелка.
- Щом жените не си падат по теб, защо реши, че аз си падам?
- Исках да те ядосам.
Необикновените електриковосини очи се присвиха.
Сигурно е с контактни лещи, помисли си Бъч. Невъзможно е човек да има такива очи.
- И защо искаше да ме ядосаш? - попита Блондина.
- Ако те бях нападнал пръв - Бъч вкара още малко въздух в белите си дробове, - твоите момчета нямаше да ни оставят да се бием. Щяха да ме убият, преди да мога да ти фрасна един.
Блондина поотпусна хватката си и се разсмя. Взе му портфейла, ключовете и мобилния телефон.
- Ей, да знаете, че май харесвам този глупак - провлечено каза той.
Някой се прокашля, опитвайки се да привлече вниманието.
Блондина скочи на крака и Бъч се обърна задъхан.
Когато вдигна поглед нагоре, беше убеден, че халюцинира.
В хола стоеше дребен възрастен човек, облечен с ливрея. Държеше сребърен поднос.
- Извинете ме, господа. Вечерята ще бъде сервирана след около петнайсет минути.
- Ей, това да не са спаначените палачинки, които толкова много обичам? - попита Блондина и посегна към подноса.
- Да, сър.
- При това съвсем топли.
Другите мъже наобиколиха иконома и изпразниха подноса, използвайки коктейлни салфетки. Като че ли не искаха нищо да падне на пода.
Какво е това, за бога?
- Мога ли да ви помоля за една услуга? - запита икономът.
Господин Нормален кимна енергично.
- Донеси ни още един поднос от тези и ще убием когото поискаш.
Да, всъщност този тип все пак не беше съвсем нормален. Изглежда такъв само в сравнение с другите.
Икономът се усмихна, сякаш развълнуван от тези думи.
- Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?
- Няма проблем - каза господин Нормален и налапа още една палачинка. - По дяволите, Рейдж, прав си. Страхотни са.
(стр. 249-250)
- И какво направи с лесъра? - попита мъжки глас.
- Запалих цигарата му с рязаната пушка - отговори му друг мъж. - Не слезе за закуска, загряваш ли?
(стр. 270)
- Тор, успокой се. Аз съм жена, плача на сватби. Влиза в работната ми характеристика.
(стр. 312)
- За щастие няма да ти се наложи. А сега ми отговори на един въпрос. Каква е вашата дума за съпруг?
- Хелрен. Краткият вариант е хел*.
Тя се засмя тихо.
- Голям майтап. (стр. 329)
Рейдж кимна.
- Мястото е достатъчно голямо. Можем да живеем всички заедно, без да се избием.
- Това зависи повече от устата ти, отколкото от етажното разпределение - отбеляза Фюри с усмивка.
(стр. 367)
- Да - каза Рейдж. - Единственото, което искам, е една свястна жена. Но предполагам, че докато я намеря, ще трябва да се задоволя с количеството вместо с качеството. Животът е адски гаден, нали?
* Hell (англ.) - Ад. - Бел. прев.
„ВЕЧНА ЛЮБОВ"
- Добре, голямо момче, вече можеш да си легнеш.
О, да. Легло. Леглото е нещо хубаво.
- Виж кой е тук. Сестра Вишъс.
(стр. 51)
- Кажи го тогава.
- Какво?
- Нищо. Кажи „нищо". Отново и отново. Хайде.
Тя настръхна и мирисът на страха се смени с миризмата на остра подправка, подобна на свежия джоджен в градината. Вече беше много ядосана.
- Кажи го! - заповяда й той, защото искаше отново да усети въздействието, което тя имаше над него.
- Добре. Нищо. Нищо. - Засмя се рязко и неочаквано. Звукът се вряза чак до костите му и се разля изгарящ-по гръбнака му. - Нищо, нищо. Ни-що. Нииииииииищо. Ето, достатъчно ли е това? Ще ме пуснеш ли сега?