- Ами ако белезите не са проблем?
Т.У. нямаше намерение да дискутира този въпрос - като се имаше предвид на какво приличаше гърбът на пациента, белези определено щяха да останат.
- Не мога да ви го препоръчам.
Последва дълго мълчание - Т.У. се опитваше да измисли нещо, а те не искаха да го притесняват. Когато изчерпа всички възможни алтернативи в главата си, той вдигна поглед към тях. Изумително красивата жена стоеше до страховития си съпруг -едната й ръка почиваше върху рамото му, а другата нежно го милваше по обезобразения гръб.
Очевидно бе, че въпреки белезите той не й бе по-малко скъп - в нейните очи той бе цялостен и красив, независимо от състоянието на кожата му.
Т.У. се замисли за своята жена. Която бе съвсем същата.
- Някакви други идеи, докторе? - попита съпругът.
- Толкова съжалявам. - Той се огледа наоколо; ненавиждаше обзелото го чувство на безпомощност. Като лекар той бе обучен да направи нещо. Като човек със сърце трябваше да направи нещо. - Толкова много съжалявам.
По устните на съпруга отново пробяга усмивка.
- Лекувате много случаи на изгаряния, нали?
- Това ми е специалността. Работя предимно с деца. Нали разбирате, заради...
- Да, разбирам. Бас държа, че сте много добър с тях.
- Как бих могъл да не съм?
Пациентът се приведе напред и положи огромната си длан върху рамото му.
- Ние ще си вървим, докторе. Но моята шелан ще остави онова, което ви дължим, на бюрото ей там.
Т.У. хвърли поглед към съпругата, която бе извадила чековата си книжка, и поклати глава.
- Защо не оставим нещата така? Нали в крайна сметка не можах да направя нищо за вас.
- А, не, ами времето, което ви отнехме? Ще си платим.
Т.У. изруга един-два пъти, първо - тихичко, ала след това и на глас:
- По дяволите!
- Докторе? Погледнете ме.
Т.У. вдигна поглед към пациента. Човече, тези жълти очи бяха направо хипнотизиращи.
- Леле! Имате невероятни очи.
Пациентът се усмихна по-широко отпреди, разкривайки зъби, които... не бяха нормални.
- Благодаря ви, докторе. А сега ме чуйте. Сигурно понякога ще сънувате онова, което се случи днес. Искам да запомните едно - тръгвам си оттук доволен.
Т.У. се намръщи.
- Защо да сънувам...
- Просто помнете, че не съм разстроен заради това, което стана. Доколкото ви познавам, това най-много ще ви терзае.
- Все още не разбирам, защо ще съ...
Т.У. примига и се огледа наоколо. Седеше на малкия въртящ се стол, който използваше, когато лекуваше пациенти, до леглото за прегледи имаше още един стол, а в ръката си държеше предпазни очила... само че в стаята нямаше никой друг.
Странно. Би могъл да се закълне, че допреди малко разговаряше с невероятна...
Главата го заболя и докато разтъркваше слепоочията си, изведнъж се почувства страшно изморен... изморен и странно потиснат, сякаш се бе провалил в нещо важно.
Освен това беше и разтревожен. Разтревожен заради един м...
Главоболието му се засили и като простена, Т.У. се изправи и отиде до бюрото. Там имаше плик, най-обикновен кремав плик, върху който с полегат почерк бе написано „В знак на благодарност към д-р Т.У. Франклин, да се употреби по негово усмотрение за подпомагане на доброто дело на неговото отделение".
Той го отвори и отвътре извади чек.
И зяпна.
Сто хиляди долара. На името на дерматологичното отделение на болница „Св. Франсис".
Подписът бе на някой си Фриц Пърлматър, но нямаше адрес, само дискретен надпис в горния ляв ъгъл - „Национална банка Колдуел, частна клиентска група”.
Сто хиляди долара.
За миг в ума му се появиха образите на покрит с белези мъж и невероятно красива жена, ала главоболието бързо ги прогони.
Т.У. взе чека и го пъхна в джоба на ризата си, а после изключи лазерната машина и компютъра и се отправи към задния изход на клиниката, гасейки осветлението по пътя си.
Докато се прибираше у дома, се замисли за жена си, за това как бе изглеждал, когато тя го видя за първи път след пожара, преди всички тези години. Беше само на единайсет и му бе дошла на свиждане с родителите си. Имаше чувството, че ще умре от срам, когато тя застана на прага - по това време вече си падаше тайничко по нея, а ето че тя трябваше да го види в това състояние, в болнично легло и покрит с бинтове.
Тя му се усмихна, взе здравата му ръка в своята и му каза, че независимо как изглежда, все още иска да бъдат приятели.