И наистина го мислеше. Впоследствие го бе доказвала безброй пъти. Дори искаше да бъдат нещо повече от приятели.
Понякога, помисли си Т.У., най-доброто лечение е знанието, че онзи, когото обичаме, не го е грижа как изглеждаме.
Докато шофираше, мина покрай бижутерски магазин, затворен за през нощта, покрай цветарски магазин и накрая покрай антиквариата, който знаеше, че жена му обича да посещава.
Беше го дарила с три деца. Близо двайсетгодишен брак. И достатъчно лично пространство, за да изгради кариерата си.
В замяна той й бе дал безброй самотни нощи. Вечери, споделени единствено с децата. Почивки, които продължаваха само ден-два и всъщност бяха част от дерматоложки конференции.
Както и едно волво.
Отне му двайсет минути, докато открие супермаркет, който бе отворен двайсет и четири часа, и той се втурна в магазина, макар да нямаше работно време, за което да се тревожи.
Отделът за цветя се намираше вляво от автоматичната врата. При вида на всички тези рози, хризантеми и лилии, първият порив на Т.У. бе да докара лексуса си до входа и да напълни багажника с цветя. Както и задната седалка.
В крайна сметка избра едно-единствено цвете и през целия път до дома го държа много грижливо между палеца и показалеца си.
Паркира колата в гаража, ала не мина през кухнята. Вместо това отиде до входната врата и натисна звънеца.
Познатото, обичано лице на жена му надникна през един от високите, тесни прозорци, които обграждаха входа на къщата им в колониален стил. Видимо озадачена, тя отвори вратата.
- Ключът ли си...
Т.У. протегна цветето, което стискаше в изгорената си ръка.
Беше най-обикновена маргаритка. Точно такава, каквато тя му носеше всяка седмица в болницата. В продължение на два месеца.
- Не ти казвам „благодаря" толкова често, колкото заслужаваш - промълви той. - Нито пък „обичам те". Нито, че все още си толкова красива, колкото и в деня, когато се ожених за теб.
Ръката на жена му затрепери, докато поемаше цветето.
- Т.У.... добре ли си?
- Господи... фактът, че ме питаш нещо такова, само защото ти нося цвете... - Той поклати глава и я претегли в прегръдките си. - Толкова съжалявам.
Подрастващата им дъщеря мина покрай тях и завъртя очи към тавана, преди да поеме по стълбите.
- Намерете си стая!
Т.У. се отдръпна лекичко и прибра един кичур от прошарената коса на жена си зад ухото й.
- Мисля, че няма да е зле да последваме съвета й, какво ще кажеш? А, и между другото, за годишнината ни ще отидем на почивка... и този път няма да е на конференция.
Жена му се усмихна, а после направо грейна.
- Какво се е случило с теб?
- Тази вечер в кабинета ми дойде един пациент с жена си... -Т.У. трепна и разтърка слепоочията си. - Тоест... какво казвах?
- Какво ще кажеш да вечеряме? - рече жена му и се притисна в него. - А после ще видим какво може да се направи по въпроса със стаята.
Т.У. затвори вратата и още по-здраво прегърна жена си. До-като вървяха по коридора, отвеждащ в кухнята, той я целуна.
- Звучи чудесно. Просто чудесно.
10.
Обратно в имението на братството, зи стоеше до един от прозорците в спалнята им с Бела, зареял поглед към градината, която се простираше отвъд терасата. Китката му пареше от лазера, ала болката не бе особено силна.
- Изобщо не съм учуден от случилото се - каза той. - Е, като се изключи това, че докторът ми хареса.
Бела се приближи зад него и обви ръце около кръста му.
- Добър човек беше, така е.
Докато стояха прегърнати, въздухът в стаята сякаш натежа от неизречения въпрос: „А сега какво?" За съжаление, Зи нямаше отговор. Беше разчитал, че най-сетне ще се отърве от татуировките и сякаш по някакъв начин това щеше да оправи всичко.
Все едно белезите по лицето му не си стояха.
Откъм детската стая се чу как Нала изхълца и след това се разплака.
- Току-що я нахраних и препових - Бела се отдръпна от него. - Не съм сигурна какво...
- Нека аз да отида - каза Зи с усилие. - Да видим дали няма да успея...
Бела повдигна вежди, ала после кимна.
- Добре. Ще те чакам тук.
- Няма Да я изпусна. Обещавам ти.
- Знам, че няма да го направиш. Само не забравяй да придържаш главичката й.
- Добре.
Когато влезе в детската стая, Зи имаше чувството, че отива да се изправи невъоръжен срещу цяла армия лесъри.
Сякаш усетила присъствието му, Нала изсумтя тихичко.
- Аз съм, баща ти. Татко.
Как ли щеше да го нарича?