- Разговаря ли с някого? - попита той.
- Да, в клиниката на Хавърс. А после и с Мери. - Последва пауза. - И се върнах... там, където ме държеше в плен.
Зи рязко вдигна очи и ги впи в нейните.
- Върнала си се?
Бела кимна.
- Трябваше да го сторя.
- Не си ми казала.
По дяволите, върнала се е там? Без него?
- Трябваше да го направя. Заради себе си. Трябваше също така да го сторя сама, а не исках да спорим. Предупредих Рот, преди да изляза, и му се обадих веднага щом се прибрах.
- По дяволите... ще ми се да бях знаел. Имам чувството, че съм бил ужасен хелрен.
- Ни най-малко. Особено когато държиш дъщеря си по този начин.
Последва дълго мълчание.
- Виж - каза Бела най-сетне, - не знам дали от това ще ти олекне, но никога не съм изпитвала чувството, че има неща, за които не мога да говоря с теб. Никога не съм се съмнявала, че ще имаш силата да ме подкрепиш. Ала само защото сме обвързани, не означава, че съм престанала да бъда отделна личност.
- Знам... - Зи се замисли за миг. - Аз не исках да се връщам там, където... В онзи замък. Ако не бях научил, че е затворила друг мъж в килията... никога нямаше да се върна.
А днес беше и невъзможно. Онова място в Древната страна, където го бяха държали като пленник, отдавна бе продадено и в крайна сметка бе станало собственост на Националния тръст.
- Почувства ли се по-добре след като отиде да видиш мястото, където беше държана в плен? - попита той изведнъж.
- Да, защото Вишъс го беше изпепелил. Това определено ми помогна веднъж завинаги да превъзмогна спомена.
Зи разсеяно поглади закръгленото коремче на Нала, докато се взираше в своята шелан.
- Чудя се защо досега не сме говорили за това.
Бела се усмихна и кимна към Нала.
- Защото имахме други неща, за които да мислим.
- Мога ли да бъда откровен? Глупакът в мен държи нито за миг да не се съмняваш, че ако бе поискала да те придружа, щях да го направя без никакво колебание и щях да бъда до теб през цялото време.
- Разбира се, че го знам. Въпреки това исках да отида сама.
Не мога да го обясня... просто трябваше да го направя. Да си докажа, че съм достатъчно смела.
Нала погледна към майка си и протегна ръчички към нея, като в същото време изгука настоятелно.
- Мисля, че иска нещо, което само ти можеш да й дадеш -засмя се Зи и се надигна от люлеещия се стол.
Двамата с Бела се срещнаха в средата на стаята. Докато си подаваха Нала, Зи целуна своята шелан и за миг останаха така -държейки дъщеричката си между себе си.
- Ще изляза за малко - каза той. - Няма да се бавя.
- Пази се.
- Обещавам. Нали трябва да се грижа за двете си момичета.
Зейдист се въоръжи и се дематериализира в една горичка на запад от града. Сечището се намираше на около петдесетина крачки от мястото, където стоеше, близо до един поток, ала вместо празно пространство между боровете, в мислите си Зи видя едноетажна постройка с шперплатови стени и ламаринен покрив.
Образът в съзнанието му бе толкова реален, колкото дърветата наоколо и звездите над главата му - постройката беше издигната набързо от Обществото на лесърите и нямаше никакви претенции за векуване. Онова, което се бе разиграло вътре обаче, бе от нещата, които никога не могат да бъдат заличени.
Той се приближи до сечището, а прашенето на клонките под краката му звучеше като тихото припукване на огън в камината.
Само че мислите на Зи изобщо не бяха изпълнени с покой и топлина.
Близо до вратата на изпепелената сега постройка някога имаше душ кабина и кофа, върху която бе поставена тоалетна чиния. В продължение на шест седмици Бела се бе къпала в миниатюрното пространство и Зи знаеше, че не е била сама. Онова копеле я беше гледало. Вероятно й беше помагало.
По дяволите, само при мисълта за това го обземаше желание отново да преследва и открие кучия син. Само че Бела се бе погрижила той да си получи заслуженото, нали така? Именно тя го беше застреляла в главата, докато копелето стоеше пред нея, запленено от извратената си любов...
Проклятие.
Зи тръсна глава и си представи, че отново се намира в основната стая на онова място. Върху нестабилни дървени рафтове на стената вляво бяха подредени най-различни инструменти за мъчения - длета, ножове, ръчни триони... още не бе забравил как проблясваха в сумрака.
Имаше и огнеупорен шкаф - същият, чиито врати бе строшил.
Както и маса за аутопсии от неръждаема стомана с пресни петна от кръв по нея.
Маса, която той бе захвърлил в ъгъла като боклук.
Прекрасно помнеше как бе нахлул в постройката. Търсеше Бела от седмици, от деня, в който онзи лесър бе проникнал в къщата й и я беше отвлякъл. Всички я смятаха за мъртва, ала той бе отказал да го повярва, измъчван от желанието да я освободи... желание, което тогава не разбираше, ала на което не можеше да не се подчини.