Най-сетне късметът им бе сработил - един цивилен вампир бе успял да избяга от „центъра за въздействие", както лесърите наричаха тези места, и бе запомнил пътя, като се бе дематериализирал на всеки двеста метра. Използвайки картата, която цивилният бе начертал за Братството, Зи бе дошъл, за да открие своята жена.
Вместо това бе открил кръг обгорена земя досами вратата. Първата му мисъл бе, че е Бела, оставена да изгори на слънцето. Коленичил, той бе докоснал изпепелената земя с ръка и изведнъж бе почувствал как очите му се замъгляват, без сам да знае защо.
Сълзи. В очите му имаше сълзи. Толкова време бе минало, откакто бе плакал за последен път, че дори не бе разпознал усещането.
Зи се върна към настоящето, събра сили и продължи напред през поляната, обрасла с ниски бурени. Обикновено след като Вишъс използваше ръката си някъде, там не оставаше нищо, освен пепел и късчета метал. Така беше и тук и тъй като гората вече бе започнала да си възвръща изгубеното, много скоро просеката щеше да изчезне напълно.
Ала трите тръби, забити в земята, бяха оцелели. И щяха да си останат там, независимо колко борови фиданки израснеха около тях.
Зи коленичи, извади джобното си фенерче и насочи лъча му към дупката, където някога бе затворена Бела. Сега тя бе до половината пълна с борови иглички и вода.
Откриха я през декември и Зи не можеше дори да си представи какъв студ трябва да я бе обгръщал там... студ, мрак и задушаващата прегръдка на грапавия метал.
Той за малко не бе пропуснал този скрит в земята затвор. След като бе запратил масата за аутопсии в стената, беше чул тихо изскимтяване и именно то го бе довело дотук, до тези три тръби. Когато вдигна металния капак, закриващ онази, от която бе дошъл звукът, си помисли, че я е открил.
Само дето се бе заблудил. Когато издърпа въжетата, подаващи се от дупката, бе извадил цивилен вампир, който трепереше като дете.
В съседната тръба Бела бе изпаднала в безсъзнание.
Докато я освобождаваше, Зи беше прострелян в крака, благодарение на охранителната система, която Рейдж не бе обезвредил напълно. Дори и с куршум в крака, той не бе усетил нищо, когато коленичи и бавно задърпа въжетата. Първото, което видя, беше махагоновочерната коса на своята любима и главозамайващо облекчение го обгърна като топъл облак. И тогава видя лицето й.
Клепачите й бяха зашити.
Зи се изправи на крака. Цялото му тяло негодуваше срещу този спомен, стомахът му се бунтуваше, гърлото му се бе свило. След като я откри, се бе грижил за нея. Къпал я бе. Даде й да пие от него, макар мисълта, че й позволява да пие нечистата гадост, която течеше във вените му, го бе докарала до ръба на истерията.
Освен това й бе помогнал в периода й на нужда. В резултат на което се бе появила Нала.
А в замяна? В замяна Бела му бе дала целия свят.
Зейдист хвърли един последен поглед наоколо, виждайки не пейзажа, а истината. Бела може и да бе по-дребна от него, да тежеше поне петдесет килограма по-малко, да не владееше никакви бойни изкуства и да не можеше да стреля с пистолет... ала въпреки това бе по-силна от него.
Беше се преборила с онова, което й бяха причинили.
Можеше ли миналото наистина да е такова, запита се той и се огледа наоколо. Постройка в съзнанието, която можеш просто да изгориш и така да се освободиш от него?
Той прокара подметката на ботуша си по земята. Бурените, покарали през пръстта, бяха като зелени мустачки, израснали особено нагъсто там, където слънчевите лъчи бяха най-силни.
От пепелта се зараждаше нов живот.
Зи извади телефона си и написа съобщение, каквото никога не бе предполагал, че ще напише.
Отне му четири опита, докато остане доволен. Когато натисна бутона за изпращане, по някакъв начин вече знаеше, че току-що е променил хода на живота си.
А това можеш да направиш, нали така, помисли си той, докато прибираше телефона в джоба си. Можеш да избереш да поемеш по един път, вместо по друг. Невинаги, разбира се. Понякога съдбата чисто и просто те откарва до избраната от нея цел и те стоварва там, без да търпи възражения.
Ала понякога получаваш възможност да избереш адреса. И ако имаш поне малко мозък в главата си, независимо колко е трудно или колко странно ти се струва, прекрачваш прага.
И откриваш себе си.
11.
Час по-късно Зейдист беше в имението на братството, приседнал пред старовремската пещ, която гореше в мазето. Тя бе същинска реликва от началото на миналия век, ала работеше толкова добре, че нямаше никаква нужда да я сменяват.