- Съжалявам, че способността ти да дадеш живот е била отнета от теб. Винаги ме е поддържала радостта от моето творение и съм много натъжена от това, че никога няма да държиш в ръцете си плът от твоята плът, че никога няма да видиш очите си да те гледат от нечие друго лице, че никога няма да смесиш собствената си природа с тази на мъжа, когото обичаш. Това, което си изгубила, е достатъчна жертва.
Кой би могъл да предположи, че безплодието на Мери е онова, благодарение на което героят и героинята в края на краищата ще останат заедно? Не и аз... ала тогава - изненада! И точно това я прави правдоподобна. Фактът, че Мери не може да има деца, е споменат на два пъти по-рано в книгата, а Скрайб Върджин винаги е държала на равновесието. Нейните дарове винаги се заплащат (спомнете си какво се случва с Дариъс в края на „Тъмна любов", например) и читателят е наясно, че ще има цена - досега винаги е било така.
Както казах, развръзката изненада и мен... и ме изпълни с огромно облекчение. Когато стигнах до сцената между Рейдж и Скрайб Върджин, докато пишех плана на „Вечна любов", ми се прииска да си ударя главата в монитора. Така де, нали все пак пишех паранормален ЛЮБОВЕН роман. А в един любовен роман раздялата е приемлива само ако предполага зарязването на особено гадна свекърва или тъща. Обзе ме паника, понеже не ми беше ясно как двамата ще получат своя хепиенд.
Ала ето че той е факт, благодарение на правдоподобната изненада.
Силни конфликти и решения, които са едновременно удовлетворяващи, но и изненадващи, са това, от което се нуждае една книга. Проблемът, поне за мен, е че докато не запиша на хартия сцените, които виждам в главата си, никога не съм сигурна дали и двете неща ще се появят. Ако трябва да съм откровена, нямам никаква представа откъде идват идеите ми и с всяка история имам чувството, че едвам успявам да я завършва. В края на всяка книга ми иде да възкликна „Алилуя", защото никога не съм сигурна, дали магията ще се получи или не. Изпитвам огромно щастие и благодарност, когато това стане, но не приемам за даденост, че и следващия път ще е така.
Още няколко неща за книгата на Рейдж. След като нахвърлих основните моменти и се залових да пиша за него, усетих, че нещо не е наред. Тонът като че ли бе различен от този в историята на Рот. Атмосферата бе някак... повече Рейдж и по-малко Рот.
За мен това бе леко притеснително. Предполагам, че бях очаквала усещането от писането на всички книги от поредицата да е еднакво, ала с течение на времето научих, че частите от една поредица не бива да бъдат съвършено еднакви. Близки по контекст - разбира се. Същите герои - абсолютно. Ала всяка история притежава свой собствен ритъм, темпо и атмосфера. В тази на Рот имаше нещо рязко, насечено, с жив ритъм и изчистен диалог. Тази на Рейдж ми се стори някак по-мека и по-романтична, също така по-смешна и с повече секс. Книгата на Зи бе мрачна от край до край. По тон тази на Бъч се доближаваше повече до книгата на Рот, със същото усещане за нещо рязко, както и с повече информация за света на вампирите като цяло. Атмосферата в книгата на Ви е елегантна и изчистена, с лек привкус на опасност. Тази на Фюри е романтична, емоционална и топла.
С което стигаме до правило номер осем: Вслушвайте се във вътрешния си глас.
Не знам откъде идват идеите ми. Образите в главата ми винаги са били там и именно те командват. Не исках книгата на Рейдж да е втора, ала стана точно така. Смятах, че тонът на книгата ще е съвсем същият, като този на Рот, ала не стана така. Не знаех как Рейдж и Мери могат да бъдат заедно в продължение на векове, при положение че той е вампир, а тя - не. Ала ето че то се случи. (П.П. Исках също така написването на „Вечна любов" да е по-лесно, защото вече бях прекарала девет месеца, подреждайки света на вампирите. Само че то се оказа точно толкова трудно, макар и по различен начин. Повече за това - по-късно.)
Все пак всичко мина добре и продължава да върви добре, защото оставям онова, което е в главата ми, да ръководи нещата. Дори когато се изгубя, имам вяра в историите... най-вече защото нямам друг избор. Онова, което"ми се разкрива, винаги е безкрайно по-добро от онова, което се опитвам да конструирам съзнателно.
Ето един пример за това как послушах вътрешния си глас, докато пишех книгата на Рейдж. Когато започнах, Вишъс, онзи, който получава видения за бъдещето, изведнъж се появи и обяви, че жената, която му е отредена, е девица. Когато го видях, си помислих „Хм... това няма да е никак лесно, при положение че Мери вече е била с друг мъж, преди да срещне Холивуд. " Ала след това си рекох „Добре, Ви го каза, така че - отива в книгата. " И ето че след това през цялата книга Ви непрекъснато намекваше, че името на Мери има особено значение. Нямах никаква представа за какво, по дяволите, говори, ала продължавах да го виждам в главата си, все с това име на уста. „ Е, добре, " казах си най-сетне, „ включи го в книгата, пък ако нищо не излезе от това, винаги можеш да го махнеш. "