Едва когато стигнах до края на книгата, всичко ми стана ясно. Мери и Рейдж тъкмо се прегръщат в спалнята му, след като са се събрали:
Тя вдигна глава.
- Знаеш ли, мама винаги ми казваше, че ще бъда спасена, независимо дали вярвам в Бог или не. Беше сигурна, че божията милост няма да ме изостави заради името, с което ме е кръстила. Често повтаряше, че всеки път, когато някой ме вика или пише името ми, или си мисли за мен, аз ще бъда защитена.
- Името ти?
- Мария. Нарекла ме е на Дева Мария.
(„Вечна любов", стр. 379)
Спомням си как избухнах в смях, когато го написах. Винтьс никога не греши! А сега нека ви дам един пример за момент, в който изобщо не беше лесно да остана вярна на онова, което виждах в главата си.
Докато нахвърлях основните моменти от историята на Рейдж (което ми отне петдесет и осем страници), видях сцена, която напълно противоречеше на едно от най-важните неписани правила в любовната литература. В почти всички любовни романи, след като е срещнал героинята и е бил с нея, героят никога не е интимен с друга. Има логика. В крайна сметка кой здравомис-лещ би се влюбил в някой, който скача от легло в легло?
Само че Рейдж отиде и прави секс с друга жена, след като е бил с Мери. Двамата все още не са правили любов, ала привличането е налице, също както и обвързването, поне от негова страна. Проблемът е в звяра. За да държи проклятието под контрол поне до известна степен, той е принуден да изразходва излишната си енергия с битки и секс, използвайки ги като отдушници за освобождаване от напрежението. В нощта на „изневярата", той се намира в кофти ситуация. Близостта на Мери го наелектризира заради силното привличане, което изпитва към нея, и когато се опитва, но не успява да намери с кого да се сбие, положението е на път да излезе от контрол. Рейдж ненавижда онова, което прави, ненавижда и себе си заради проклятието си и е напълно очевидно, че случилото се е продиктувано единствено от обстоятелствата и че той няма друг избор. С други думи, в случая не става въпрос за донжуан без особен морал, който иска само да се позабавлява.
Сцената, в която Рейдж се връща в стаята, бе мъчителна за написване. И до днес си го представям, приседнал на ръба на леглото, след като си е взел душ. С хавлия около кръста, той е навел глава, напълно съсипан, хванат като в капан между проклятието и любовта си към Мери. Ситуацията не е лесна за никого и създава дяволски сложен конфликт между двамата. Заедно, те успяват да го превъзмогнат, ала ми беше ясно, че тази част от историята е нещо, което не всички читатели ще могат да приемат. Което е напълно разбираемо. Ето защо трябваше да пипам много внимателно.
Когато започнах да пиша поредицата за Братството, нямах намерение да се превръщам в подстрекател, който нарушава установените практики и все още не целя това. От друга страна, както казах, бях се заклела да остана вярна на онова, което виждах в главата си - мой ръководен принцип и до днес. Трудността за мен е как да пресъздам онова, което е в главата ми, без да засегна жанра, който уважавам толкова много. Винаги е въпрос на крехко равновесие и е онова, на което с редакторката ми посвещаваме най-много усилия, докато полираме черновата. Понякога, като в случая на Рейдж, смятам, че съм се справила добре, стигайки почти до края, но без да прекрачвам границата. Друг път... ми се ще резултатът да беше по-добър. Но за това ще говорим по-късно.
Като заговорихме за полиране на черновата... нещичко за Бъч. Първоначално историята за ченгето и Мариса трябваше да бъде част от „Вечна любов". Двамата щяха да се влюбят, а той щеше да бъде приет в Братството, след като го превърнеха във вампир и толкова. Когато започнах да нахвърлям бележки за Рейдж, с удоволствие пишех и за Бъч и Мариса, тъй като смятах, че имат чудесна химия и в главата си виждах голям брой наистина добри сцени между двамата.
Ала след като бях написала около двеста страници, си дадох сметка, че имам проблем. Бъч и Мариса се бореха за място с Рейдж и Мари до такава степен, че всъщност вече пишех не една, а две книги.
Ченгето не беше второстепенна сюжетна линия.
Ала идеята да махна тези сцени от книгата ме ужасяваше, тъй като се боях, че от това ще пострада дълбочината на целия свят. Притеснявах се също така, че може да ги изгубя завинаги, а те бяха страхотни - по това време не бях сигурна колко от книгите за Братството ще издам, а определено исках историята на Бъч и Мариса да види бял свят. И накрая - аз наистина, наистина, харесвах онова, което бях написала. Ама наистина го харесвах. Да махна тези страници за мен бе като да понижа качеството на материала.