Бъч: Не е ли просто върхът? (оставя брезентовата чанта на задната седалка и се настанява зад хромирания волан) Целта ми беше да докарам нещо в стил Елвис Пресли.
Дж P-: Е, успял си. (Качвам се до него и с учудване усещам, че дупето ми се загрява.) Отоплени седалки?
Бъч: Иска ли питане! Само почакай да чуеш звуковата уредба.
Кание Уест отеква над парка и ние се понасяме през неравната морава, минавайки покрай цветни лехи, подготвени за наближаващата зима. Докато летим нанякъде, аз сграбчвам ръба на покрива и избухвам в смях. Да се носиш с бясна скорост в количка за голф няма как да не събуди шестгодишното дете в теб и аз просто не съм в състояние да потисна лудешкия кикот, докато подскачаме по моравата. А фактът, че всичко това се случва под съпровода на Кание Уест, който пее за сладкия живот, прави цялото преживяване чисто и просто перфектно.
Бъч: (надвиквайки гръмкия бас) Знаеш ли кое му е готиното
да караш това чудо нощем?
Аж. P.: (крещейки в отговор) Кое?!
Бъч: (посочвайки зъбите си) Никакви буболечки!
Сърни се разбягват панически от пътя ни, размахали опашки, под които проблясват белите им дупета. Също като Зи, Бъч не е пуснал фаровете, но като се има предвид колко силно ехти Кание, не мисля, че съществува опасност някое от тези прекрасни животни да се изпречи на пътя ни.
Най-сетне Бъч намалява скоростта, точно когато достигаме първите дървета на гората. Кание замлъква и тишината на нощта ни посреща, като домакин, приветстващ ни с добре дошли на партито му. Бъч взема чантата и двамата се отдалечаваме на около двайсетина стъпки от Една по посока на имението.
Бъч оставя сака на земята, разкопчава ципа и бръква вътре. Изважда няколко тънки метални парчета и започва да ги сглобява.
Аж. P.: Имаш ли нужда от помощ? (Макар че нямам никаква представа какво прави.)
Бъч: Само минутка.
Когато свършва, се оказва, че е построил причудлива на вид платформа. Основата й е на около една стъпка от земята и поддържа метална пръчка, висока около две стъпки.
Бъч: (отива при чантата) Най-важното е траекторията. (Връща се при платформата и я измерва с нивелир. Прави някаква промяна.) Ще започнем с нещо по-малко. (Отново отива до чантата и този път изважда...)
Аж. P.: Господи, това е страхотно!
Бъч: (грейнал) Сам я направих. (Донася ракетата.)
Ракетата е дълга около две стъпки от заострения връх до широкия край и е разделена на три части. Цялата бяла, тя е украсена отстрани с логото на „Ред Сокс" и има флуоресцентен връх, без съмнение за да можем да проследим пътя й, както и по-лесно да я открием в тъмното.
Аж. P.: Не знаех, че си падаш по това.
Бъч: Когато бях малък, обичах да сглобявам модели. Не само на ракети, но и на самолети и коли. Работата е там, че някои хора обичат да четат, аз обаче страдам от лека форма на дислексия, така че никога не можех да се отпусна, докато чета - прекалено голямо усилие бе да накарам буквите да се подредят, както трябва. А моделите са начин да накарам мозъка ми да си почине, когато съм буден. (Отправя ми лукава усмивка.) Освен това така правя нещо с ръцете си, а знаеш колко ми харесва това. (Отнася ракетата до платформата и я поставя във вертикалния процеп. Наглася още нещо.) Ще ми донесеш ли жиците за запалване? Двете кълба, завързани с шнур? Аж. P.: (отивам до чантата) Мили... Боже! Та тук има още три ракети!
Бъч: Не съм мързелувал. Ето, вземи фенерчето, предполагам,
че ще ти трябва. Казах на Ви да изключи фотосензорно-то охранително осветление в тази част на парка.
Аж. P.: (улавям фенерчето, което той ми подхвърля и откривам жиците) Искаш ли и кутията с бутона за активиране? Бъч: Да, но я остави там. Когато стартираме това нещо, опре
делено не искам да сме твърде близо.
Аж. P.: (донасям му жиците и когато той посяга да ги вземе, забелязвам осакатеното кутре на дясната му ръка) Може ли да те попитам нещо?
Бъч: И още как. Нали в това е целият смисъл на интервютата?
Аж. P.: Има ли нещо от предишния ти живот, което ти липсва?
Бъч: (поколебава се за миг, докато размотава жиците) Първата ми реакция е да кажа „не". Имам предвид, че това е първият отговор, който изниква в главата ми. (Отново се залавя да размотава жиците, след което взема ракетата и ги закача за долния й край) А и истината е, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото съм сега. Но това не означава, че не ми се иска да можех да направя някои от нещата, които правех преди. Да отида да погледам „Ред Сокс" в някой неделен следобед. Да усетя слънцето върху лицето си, докато в ръката си държа ледена бира. Това определено бяха готини моменти.