Аж. P.: Ами семейството ти?
Бъч: (гърлото му като че ли се свива; гласът му става по-напрег-
нат) Не знам. Предполагам, че ми липсва следващото поколение... имам предвид, че би ми се искало да разбера как изглеждат децата на Джойс и какво ще стане с тях, когато пораснат. Другите също. Ще ми се да можех да ходя да виждам мама от време на време... но не искам още повече да задълбочавам деменцията й, а мисля, че последното ми посещение не й се отрази много добре, (отново поставя ракетата върху платформата) Ала все още ходя на гроба на Джейни.
Аж. P.: Наистина ли?
Бъч: Аха.
Аж. P.: (Давам му възможност да каже още нещо, ако иска. Той не го прави.) Учуди ли се, че в крайна сметка се озова тук? При братята, имам предвид?
Бъч: Какво ще кажеш да се поотдалечим от този летец, а?
(Докато се връщаме при чантата, той опъва жиците през ниската трева.) Дали се учудих? И да, и не. Доста от нещата в живота ми, много преди да срещна братята, ме изненадваха. Това, че се превърнах във вампир? Че се бия с неживи убийци? В крайна сметка, защо това да е по-шокиращо от факта, че някак си успях да преживея всички самоунищожителни гадости, които си причинявах, преди да вляза в Братството?
Аж. P.: Мисля, че те разбирам. (След кратка пауза.) Ами...
Бъч: По тона ти, който само дето не казва „О, боже, мога ли да му задам този въпрос или не?", се досещам, че искаш да ме питаш за Омега и малкото му хирургическо присаждане, нали?
Аж. P.: Ами... да.
Бъч: (намествайки шапката си с логото на „Татуировки в Маями") Не знам как точно ще прозвучи... но в някои отношения за мен това е като да имам рак, който не може да бъде опериран. Все още усещам онова, което той сложи вътре в мен. Знам точно къде се намира в тялото ми и то е нещо скверно, нещо зло. (Поставя ръка върху стомаха си.) Искам да го извадя, ала знам, че ако това стане (в случай че изобщо е възможно), няма да мога да правя онова, което правя сега. Така че... се справям някак си.
Аж. P.: Последиците станаха ли малко по-лесни? След като вдишаш...
Бъч: (поклаща глава) Не.
Аж. P.: Е... като оставим това настрана... (сменям темата, защо-то той очевидно се чувства неловко) кое най-много те изненада, откакто навлезе в техния свят?
Бъч: (коленичи пред механизма за пускане) Ама че сериозни
въпроси задаваш, жено. (Вдига поглед към мен и се усмихва.) Мислех, че цялата тази работа ще е по-забавна.
Аж. P.: Съжалявам. Не исках да те накарам...
Бъч: Няма нищо. Какво ще кажеш да изстреляме едва-две ракети, преди отново да се заемем с инквизицията? Ще ти позволя да натиснеш бут-т-т-т-тона....
Готова съм да се обзаложа, че в този момент повдига многозначително вежди, но не мога да видя заради ниско нахлупената бейзболна шапка. Въпреки това се усмихвам, защото... е, има моменти, в които не можеш да не го сториш.
Бъч: Хайде, знаеш, че искаш да го направиш.
Аж. P.: (коленича) Е, как точно действа?
Бъч: Значи, принципът е следният... (Вдига една синя кутия.)
Вътре има четири алкални батерии. Когато завъртя ключа за запалване, тази светлина (показва внезапно засиялата жълта светлина) ни казва, че сме готови. Издърпваме ключа (издърпва го) и когато натиснеш ей тук (показва един червен бутон), жиците отнасят напрежението до запалителя на ракетата и после - бум! Поради което сме оставили около пет метра кабел между нас и нея. Готова ли си? Добре. Време е за предстартовото броене. Три...
Аж. P.: (когато той не продължава) Какво? Нещо не е наред ли? Бъч: Трябва да кажеш две.
Аж. P.: О, извинявай. Две.
Бъч: Не, сега трябва да започнем отначало. Три...
Аж. P.: Две...
Бъч: Едно... Огън!
Аз натискам бут-т-т-т-тона. Миг по-късно изскача искра, нещо проблясва ослепително и въздухът се изпълва с такова жужене и свистене, сякаш някой е пуснал сто таблетки „Алка Зелцер" в гигантска чаша. Ракетата се издига в есенното небе и зад яркия й връх се проточва диря от светлина и дим. Траекторията й е съвършена и я отнася право към центъра на имението. Спускането е също така гладко и на около триста стъпки от земята малкият парашут се разтваря. Двамата с Бъч гледаме как ракетата забавя скорост, поклащайки се като опашката на лениво куче. В светлината от прозорците на библиотеката виждам, че се приземява в една леха с рози.
Бъч: (тихичко) Ви.
Аж. P.: Моля?
Бъч: Попита ме какво най-много ме изненада. Отговорът е
Ви. (Изважда още една ракета от чантата. Тази е много по-голяма и е украсена с логото на „Лагавулин".) Това нещо тук е друга категория. Ще се издигне двойно по-нависоко от първата ръкета, но аз съм подготвен. (Изважда бинокъл.) Зрението ми, включително и през нощта, е много по-добро, отколкото докато бях човек, ала все още не мога да се меря с братята, така че ще имам нужда от това. Обичам да гледам, когато парашутът се отваря. Аж. P.: (отчаяно ми се иска да го помоля да обясни какво е имал предвид с това за Ви, но уважавам личното му пространство) Колко време ти отнема да ги направиш?