Заблъсках си главата. Тревожех се. Пак си блъсках главата... и тогава изведнъж видях как Омега си отрязва пръста и го слага в корема на Бъч.
Всъщност, не само го видях, но и чух хрущенето, когато Омега отряза собствената си плът.
Гадост.
След като се настроих на тази честота, изведнъж ме заля същински порой от сцени. Докато следвах развитието на историята, с огромен интерес видях как вече написаните сцени на книгата се преобразиха. Например, отдавна знаех, че Бъч ще бъде отвлечен от лесърите, бях видяла как се събира с Мариса в клиниката, ала ето че изведнъж той се намираше под карантина, а последиците бяха много по-сериозни. С други думи, промените не бяха толкова в самото съдържание на книгата, колкото в последиците от случващото се с Бъч върху света на вампирите.
Основната тема в книгата е преобразяването на Бъч и страшно ми харесва симетрията в неговата история. Той е преобразен както от добри, така и от зли сили - първо, когато Омега опитва да се разправи с него, а после когато вампирската му природа е извикана на повърхността. Сякаш Обществото на лесърите и Братството на черния кинжал се борят за контрол над съдбата и душата му и в началото не е ясно кой ще надделее. За известно време след като Бъч излиза от карантината, нито той, нито братята са сигурни дали не е бил превърнат в лесър и какво точно прави, когато ги поглъща.
Онова, което най-много ми харесва в ролята на Бъч в света на вампирите, е как той се превръща в един от основните играчи във войната, давайки на расата превъзходство над врага, тъй като уменията му заплашват самото съществуване на Омега. Братята от векове избиват лесъри, ала Бъч накърнява физическата цялост на Омега всеки път, когато се разправи с някой от убийците. Смятам, че това е прекрасен завършек за ченгето, понеже го превръща в пълноправен участник в борбата за спасение на расата, макар кръвта му да не е толкова чиста, колкото тази на останалите братя.
Но Бъч не е единственият, който се променя. Мариса също претърпява преобразяване - от почти отшелническото, строго контролирано съществуване на аристократка, тя се превръща в жена със свой собствен живот.
Мисля, че от всичките ми героини, Мариса е тази, с която най-много се идентифицирам, навярно защото и аз идвам от средите на консервативния елит и трябваше да разчупя не един и два шаблона, както и да разочаровам немалко очаквания, за да остана вярна на себе си. Сцената й в „Споделена любов" (онази, която започва на стр. 17), където тя получава пристъп на паника по време на партито на брат си, ясно показва отпечатъка, оставен върху нея от живота й в глимерата. Тя толкова дълго потиска огромна част от себе си и понася товари, наложени й от някой друг, че е на ръба на силите си.
Често ме питат дали в книгите ми има част от мен и дали в тях описвам хора, които познавам в реалния живот. Отговорът и на двата въпроса е „не". Аз съм много дискретен човек и държа да не смесвам личния си живот с писането си. Освен това никак не ми е приятна мисълта някой от семейството или приятелите ми да се почувства използван. При все това, някои от нещата, които се случват в книгите, определено са ми известни от личен опит. Например, като човек, който е получавал пристъпи на паника, нямаше как да остана безучастна към случилото се с Мариса в онази баня. Сцената не е написана, за да разкрие част от мен, ала изпитах към героинята си същото съпричастие, което изпитвате, когато разговаряте с някой, с когото сте преминали през едно и също изпитание.
Истинската повратна точка за Мариса като личност настъпва, когато тя изгаря всичките си дрехи в задния двор на имението. Мисля, че това е страхотен начин за нея да символизира скъсването си с традициите:
Отне й цели двайсет минути, докато изнесе и последната в задния двор, като не забрави да добави корсетите и шаловете. Когато най-сетне свърши, дрехите й бяха струпани на камара в двора, призрачни под лунната светлина, приглушени отблясъци от един живот, към който тя никога нямаше да се върне, живот на привилегии... ограничения... и позлатени унижения.
дж. i>. УОРД
Тя издърпа един розов шал и се върна в гаража. Вдигна тенекията с бензин от пода, взе кибритената кутийка и без да се колебае, отиде до купчината от коприна и сатен, поля ги с бистрата сладникава течност, застана с лице към вятъра и драсна една клечка.
Запали шала в ръката си. И го хвърли върху дрехите.
Експлозията, която последва, беше по-силна, отколкото Мариса очакваше. Огромно огнено кълбо опърли лицето й и я запрати назад.