Оранжевите пламъци се развихриха, гъст черен пушек се издигна над този огнен ад и Мариса изпищя.
(„Споделена любов”, стр. 266-267)
Толкова ясно виждах всичко - огънят, поглъщащ скъпите й рокли, и нея, тичаща около него. Това е нагледно изобразяване на вътрешната промяна, която преживява, разчистване на миналото в подготовка да продължи напред.
А тя наистина се взема в ръце и продължава напред. Една от любимите ми сцени в цялата поредица е как Мариса зашлевя плесница на брат си и на целия Съвет на принцепсите, когато те гласуват предложението за задължителна изолация на всички необвързани жени от аристокрацията (започва на стр. 419). Мариса се изправя на крака и обявява, че тъй като е по-възрастна от Хавърс, именно тя е глава на техния род; в правото си на първородна, тя гласува за отхвърляне на предложението и по този начин слага край на обсъждането и на самото ограничение. Колко различна е тази Мариса от онази в банята в дома на Хавърс - не само че не е под контрола на глимерата, ами обратното - тя самата упражнява контрол над тях.
Доволна съм и от това къде се озовава тя в крайна сметка. Тя е идеалният избор за ръководител на „Убежището" и по този начин наистина помага на своята раса. Освен това е хубаво, че след всички мъчителни години, двамата с Рот работят заедно - така той най-сетне има възможност да й докаже, че наистина я уважава.
И още нещо. Когато става дума за жените в поредицата, важно е как в края на „Споделена любов", всички шелани се събират в офиса на Мариса и Бет им подарява малките статуетки. Това разкрива за шеланите нещо, което дотогава не бях успяла да включа в книгите - че също като братята, и между тях съществува много специална връзка.
Но да се върнем на Бъч. В края на книгата, когато го въвеждат в Братството, става ясно, че въпреки новата си роля, сякаш не е цялостен:
Рот се прокашля и въпреки това, когато проговори, гласът му беше необичайно дрезгав:
- Ти си първият, когото въвеждаме в Братството от седемдесет и пет години насам. Ти... ти си достоен за кръвта, която споделяме, Бъч.
Бъч наведе глава и се разрида открито, но не от щастие, както сигурно предположиха другите.
Плачеше заради празнотата, която усещаше.
Защото, колкото и прекрасно да беше всичко това, той се чувстваше празен.
Без жена, с която да сподели живота си, той бе като решето, през което изтичаха всички събития. Не беше в състояние да задържи дори въздуха.
Живееше, но всъщност не беше жив.
(„Споделена любов", стр. 436)
Без Мариса той е нищо и това важи за всички братя. Кога-то се обвържат, техните шелани ги допълват и разрушаването на такава връзка води до срив, който е непоправим (в момента мисля за Тор). За щастие на Бъч, в края на книгата двамата с Мариса успяват да се справят с проблемите си и да се съберат.
И като стана дума за обвързване, да поговорим за секс. Бъч ме караше да се червя. Неведнъж.
Може би защото от всички братя той е този, който говори най-много, докато прави любов. Или пък е заради начина, по който се отнасяше с Мариса и нейната девственост. Или пък е защото, ако трябва да съм съвсем откровена, смятам, че той е дяволски секси. Каквато и да е причината, мисля, че от всички написани досега книги от поредицата неговата е най-еротична.
Така че е логично да говоря за секс именно когато обсъждам него.
От време на време ми задават въпроса как се чувствам от това, че пиша „секси" книги и дали го правя заради нарастващото търсене на еротична литература. Вярно е, че през последните пет години любовните романи стават все по-сексуални, а еротичният пазар се разрасна значително. Когато започнах да пиша за братята, много от сега популярните издания тъкмо започваха да набират скорост и не след дълго доста издателства в Ню Йорк също излязоха със свои по-горещи поредици. Пазарът изживяваше преход... което беше добре дошло за мен.
От самото начало знаех, че книгите за братята ще бъдат много по-еротични от предишните ми любовни романи. Наясно бях също така, че те ще отведат читателя до места, където другите ми книги не бяха стигали (с други думи, пристрастеността на Рейдж към секса, сексуалните дисфункции на Зи, предпочитанията на Ви). При все това не мога да кажа, че целта ми бе изключително еротичния пазар. Просто братята са много сексуални, а сцените им с техните жени - чувствени. Оставайки вярна на правило номер осем (да, онова за вътрешния глас), аз пиша това, което виждам в ума си. Дали понякога ми минава през главата: „ О, Господи, не мога да повярвам, че току-що написах това? " Да! Работата е там, че сексуалните сцени са следствие от чувствата на героите, поради което, независимо колко са откровени, никога нямам чувството, че са излишни и че присъстват единствено, за да направят книгата по-пикантна.