(„Споделена любов", стр. 111)
От описанието става съвсем ясно кого желае той... и това определено не е Мариса. Трябва да призная, че бях малко притеснена. Вече бях намеквала за „неконвенционалните интереси" на Ви, ала те винаги се свеждаха до БДСМ, а не до това, че е бил с мъже. А ето го сега - един от основните герои в поредицата... изпитващ привличане към друг от основните герои.
Бъч не е бисексуален. Никога не си е падал по мъже. Той е, ако бъда наистина принудена да го определя, Ви-сексуален, така да се каже. В отношенията му с Вишъс има нещо, което прекрачва границата, както от негова страна, така и от страна на Ви. За чест на ченгето, това не му изкарва акъла, нито го кара да побегне. Той е с Мариса и й е изцяло отдаден, а това с Ви не кара никого да се чувства неудобно, защото всеки уважава границите на другия.
Не мога да не отбележа, че сцената с въвеждането на Бъч в Братството, когато Ви го ухапва, е невъобразимо еротична:
Без дори да се замисли, Бъч вирна брадичка, сякаш му се предлагаше... сякаш... о, по дяволите! Той си нареди да не мисли за това, стъписан от чувствата, надигнали се Бог знае откъде.
Като на забавен каданс, Ви сведе чернокосата си глава и Бъч усети копринения допир на козята му брадичка върху гърлото си.
С възхитителна точност зъбите на Ви докоснаха вената, която идваше от сърцето на Бъч, и бавно и неумолимо разкъсаха кожата му. Гърдите им се допряха.
Бъч затвори очи и се остави да бъде завладян от онова, което се случваше - топлината на телата им, така близо едно до друго, начина, по който косата на Ви милваше лицето му, допирът на силната мъжка ръка, която се плъзна около кръста му. Инстинктивно Бъч пусна двете дръжки, сложи ръце върху стегнатите хълбоци на Ви и го привлече към себе си. Спазъм пробяга по едно от плътно притиснатите тела... или пък... по дяволите, май и двамата потръпнаха конвулсивно.
После всичко свърши. За да не се повтори никога повече.
(„Споделена любов", стр. 433)
Както вече споменах, не бях сигурна как ще реагират читателите на това с Бъч и Ви и след излизането на книгата останах наистина изненадана. За мое изумление, читателите искаха още за тях двамата! Невероятната подкрепа от страна на почитателите на поредицата е доказателство за липсата им на предразсъдъци и аз съм им искрено признателна за това. Също така съм благодарна на новатори като Сюзън Брокман - благодарение на нейната Джулс Касиди днес герои като Блей също могат да получат своя хепиенд, а братя като Ви биват приети такива, каквито са.
А сега още няколко мисли за „Споделена любов"...
Бъч не само ме караше да се червя, при него за първи път в кариерата ми на писател получих пристъп на творческо безсилие. И то не защото той беше гол през цялото време.
С напредването на поредицата книгите ставаха все по-дълги и аз започвах да се тревожа. Ами ако тази тенденция се запазеше? Щях да започна да предавам истински тухли. Проблемът като че ли бе в това, че светът на вампирите, който бях създала, бе започнал да развива свой собствен сюжет (нещо, което бе особено вярно за историята на Бъч), така че събитията в книгите вече не се отнасяха единствено за главните герои и героини.
За мен, като автор, фактът, че имам свободата да разкажа повече за Омега и Скрайб Върджин и войната с Обществото на лесърите, е част от нещата, които харесвам в тази поредица. Ала по-голям не означава непременно по-добър. Двете с редакторката ми винаги проверяваме темпото на книгите, за да се уверим, че по страниците няма ненужен баласт. Изпитвам чувство на задоволство, когато не открием такъв... ала определено е стряскащо да гледаш как мъничките номера в горния ъгъл стават все по-големи и по-големи.
Както и да е, когато се заех да напиша първата чернова на „Споделена любов", реших да бъда рационална с оглед сложността на сюжета. Реших да обединя голяма част от сцените, за да намаля броя на страниците.
Дотук добре.
Вярно, на теория това звучеше страхотно, ала на братята изобщо не им хареса. Докато се опитвах да наместя сцените в началото и да ги слея, гласовете в главата ми замлъкнаха. Това бе най-смущаващото усещане. Възцари се мъртвешка тишина и аз се изправих срещу най-големия си страх - тъй като нямам никаква представа откъде идват идеите ми, нито как правя онова, което правя, нито пък каква е причината за нещата, които се случват в света на вампирите, непрекъснато се боя, че един ден братята ще си съберат камите и кожените дрехи и ще ме оставят без нищо.
Четири дни. Тази мъртва зона продължи четири дни. И понеже понякога проявявам забележителна глупост, не можах веднага да разбера на какво се дължи проблемът. Най-сетне, когато вече бях на път да полудея от тишината, ми просветна... „Хм, не мислиш ли, че малко попрекаляваш с разместването на сцените, за да спестиш няколко страници? "