Аж. P.: А, нищо. (Нарочно се оглеждам наоколо, за да избегна жълтите му очи.) Господи, обожавам тази стая. Всички тези книги...
Фюри: Какво се е случило?
Отивам до един от тапицираните с коприна дивани и се настанявам с лице към огъня. Потънала в меката прегръдка на възглавниците и заслушана в пращенето на кедровите цепеници, неволно се замислям за зимни неща, като сипещ се сняг и легла с балдахин, отрупани с топли завивки и пухени възглавници.
Фюри се присъединява към мен, като грижливо повдига панталона си в коленете, преди да седне. Когато кръстосва крака, го прави по европейски маниер - коляно върху коляно, не глезен върху коляно. Скръства ръце в скута си, при което масивният диамантен пръстен на малкия му пръст проблясва... и аз неволно се сещам за Ви.
Фюри: Нека да позная... интервюто с високия, мрачен и леден тип не е минало особено добре.
Аж. P.: Не че се учудвам, (опитвам се да се отърся от преживяното) Е, кажи ми, какво мислят Избраниците за тази страна?
Фюри: (присвивайки очи) Ако не искаш да говорим за него, така да бъде.
Аж. P.: Оценявам загрижеността ти, ала наистина - нищо не може да се направи. Добре съм.
Фюри: (след продължителна пауза) Добре... Избраниците се чувстват учудващо добре. Само пет от тях все още не са идвали на посещение тук. Онова, което правят, зависи от характера и предпочитанията им. Обикновено в къщата има между шест и десет... Слушаш ли ме?
Аж. P.: Между шест и десет избраници. Характер. Предпочитания.
Фюри: (изправяйки се) Ела.
Аж.Р.: Къде?
Фюри: (протяга ръка) Имай ми доверие.
Също като Зи (а и като всички други от Братството), Фюри вдъхва такова доверие, че аз слагам ръка в неговата и той ми помага да се изправя. Надявам се, че не отиваме при Ви и изпитвам истинско облекчение, когато вместо към кухнята, се насочваме към голямото стълбище. Изненадвам се, когато той ме отвежда в някогашната си стая и първата ми мисъл е, че мирише на червен дим и смесица от кафе и шоколад.
Фюри: (спира на прага и се смръщва) Всъщност... май е по-добре да отидем в съседната спалня за гости.
Очевидно той също е усетил миризмата и аз на драго сърце се съгласявам да му помогна да избегне нещо, което несъмнено събужда много спомени у него. Излизаме в коридора и отиваме в стаята, където отсядаше Кормия, докато бе в имението. Стаята е просторна и прекрасна, също като тази на Фюри и на всички останали. Дариъс е имал невероятен вкус, казвам си аз, докато оглеждам пищните копринени завеси, извадените като от музей скринове в стил „Чипъндейл" и прекрасните пейзажи. Леглото е не толкова място за спане, колкото великолепно убежище, в което да се сгушиш - с балдахин и купища червени сатенени завивки, точно като леглото, чийто образ извика в съзнанието ми огънят в библиотеката.
Фюри: (сваля сакото си) Да седнем тук. (посочва пода)
Аж. P.: (настанявам се на пода по турски) Какво ще...
Фюри: (сяда срещу мен и протяга ръце) Дай ми ръцете си и затвори очи.
Аж.Р.: (подчинявам се) Какво ще...
Усещането, което последва, е като потапяне в гореща вана... с тази разлика, че по-скоро сякаш аз съм се превърнала в течност; аз съм водата и се изливам някъде. Обзема ме паника и започвам да...
Фюри: (гласът му идва от много далеч) Не отваряй очи. Още не.
След цяла вечност изпитвам чувството, че отново се вплът-нявам и ставам цяла... а после долавям нова миризма - на цветя и слънчеви лъчи. Иззад затворените си клепачи долавям неочакван източник на светлина и изведнъж усещам, че седя на нещо меко, различно от мъхестия персийски килим, с който е застлан пода.
Фюри: (отдръпвайки ръце) Добре, вече можеш да отвориш очи.
Правя го... и оставам без дъх. Примигвам няколко пъти, ала не защото съм дезориентирана, а от кристалната яснота.
Когато бях малка всяка година прекарвах лятото край едно езеро в Адирондак. Двете с майка ми отивахме там в края на юни и оставахме до началото на септември, а баща ми идваше през уикендите, както и за две седмици в края на юли и началото на август. Тези лета бяха най-щастливото време в живота ми, макар да си давам сметка, че част от ореола, който ги обгръща в спомените ми, се дължи на носталгията и на това колко простичко е всичко, когато си малък. Ала каквато и да е причината, тогава цветовете като че ли бяха по-ярки, динята, изядена в горещ летен ден - по-сочна и по-сладка, сънят бе по-дълбок и идваше по-лесно, никой не умираше и нищо не се променяше.
От това място ме делят много години - дори и едно пътуване в планината вече не оказва същото лечебно влияние върху мен. Само че... в момента съм именно там. Намирам се насред поляна, застлана с килим от висока трева и детелини, пъстри пеперуди прехвърчат от цвят на цвят, сякаш опиянени от сладкия им сок. Червенокрил кос надава своя зов и полита към няколко високи дървета. А недалеч от там има... червена къща с пилон отпред и цяла редица нацъфтели люляци. Тъмнозелено волво от осемдесетте е паркирано встрани от къщата, а на терасата, направена от светъл камък, са подредени ракитени мебели. Сандъчетата за цветя са същите, в които майка ми всяка година насаждаше бели петунии (за да си подхождат с белите ръбове на преустроения в къща хамбар), в саксиите на верандата има червени мушката и синя лобелия.