С партньорката ми по критика, Джесика Андерсен (която пише невероятни паранормални романи) се запознахме преди осем години и оттогава сме преживели много възходи и спадове (спадовете са онова, което наричаме несретнически период). Тя пише истории, движени от сюжета, докато при мен персонажите определят всичко, така че когато става дума за писане, между нас няма нищо общо... което е една от причините, поради която си пасваме толкова добре. Наричам я моята партньорка по критика, ала тъй като не обичам да споделям написаното от мен, тя е по-скоро нещо като мозъчен тръст. Съветвам се с нея и по доста бизнес въпроси и тя винаги ми е от голяма помощ.
Двамата ми асистенти се грижат за интернет форумите на Дж. Р. Уорд, както и за Yahoo! групата за Братството на черния кинжал, като работят с огромен екип модератори доброволци, повечето от които са с братята от самото начало. Модераторите ни са невероятни и аз съм им страшно благодарна за всичко, което правят, и то само защото харесват книгите.
Всичко е плод на задружен труд и аз никога не бих разполагала с времето и личното пространство, от които се нуждая, за да пиша, без помощта на тези хора.
Обикновено денят ми приключва около девет часа вечерта, когато с мъжа ми най-сетне имаме възможност да прекараме известно време заедно, преди да потънем в сън, само за да се събудим на другата сутрин и всичко да започне отначало. Истината е, че съм малко скучновата. През по-голямата част от времето живея в собствен свят - писането поглъща живота ми и това самотно съществуване ме подхранва така, както нищо друго досега. Най-щастлива съм, когато съм пред компютъра, сама с кучето в краката ми. Винаги е било така.
Лично аз вярвам, че писателите се раждат, а не се .създават, но това не важи само за писането на книги. Смятам, че е вярно и за спортистите и математиците, за музикантите и художниците, както и за милионите други занимания, на които хората се посвещават. Също така смятам, че най-хубавото нещо в живота ми (ако не се брои това, че имам майка като моята) е, че открих своята ниша и имам възможността да се издържам, правейки това, което обичам (съпругът ми изигра огромна роля в издаването на книгите ми, за което съм му страшна благодарна).
А сега, преди съвсем да съм се размекнала от признателност, да поговорим за Фюри.
Винаги съм гледала на Фюри като на герой. Още от самото начало. Знаех също така, че неговата книга ще бъде за зависимостта му от наркотиците... което нямаше да бъде никак лесно. Ако трябва да съм честна, доста се притеснявах заради това с хероина. Спомням си, че когато видях Фюри, изгубил съзнание до тоалетната чиния в онази баня, си помислих: „ О, Господи, не... не мога да го напиша. Как ще го възприемат като герой, след като го видят да взима свръхдоза хероин? " А и проблемът не беше само това, че се друса.
Работата е там, че героите невинаги постъпват правилно. Дори ако се разплачат или преживеят емоционален срив, причините, довели ги до това, обикновено са толкова съкрушителни, че ние им прощаваме временното рухване. Ала пристрасте-ността на Фюри към червения дим и проявата на типичната за всички наркомани нужда да прикрие навика си (с цялото лъгане, което я съпровожда) наистина ме безпокоеше - ако не успеех да го представя както трябва, читателите щяха да го сметнат за слаб, вместо за раздиран от страдание.
Един герой може да бъде раздиран от страдание. Но не и слабохарактерен.
Смятам, че е напълно разбираемо защо на Фюри му е толкова трудно. Като се има предвид всичко, преживяно покрай Зейдист, както и сложната смесица от угризения, тъга и страх, с които той живее толкова отдавна, червеният дим е начин да излекува чувствата си. Първата стъпка към обрисуването му в предизвикваща съчувствие светлина, бе да покажа на читателите Магьосника, за да придобият те представа какво точно се опитва да потисне Фюри с безкрайните цигари с червен дим. И тук, също както случилото се с Ви във военния лагер, всичко се свежда до контекста.
Магьосникът е гласът в главата на Фюри, който го тласка към наркотиците:
В съзнанието му Магьосникът се явяваше в образа на зъл дух, застанал насред обширна сива пустош, осеяна с черепи и кости. С изрядния си британски акцент негодникът не допускаше Фюри да забрави никой от провалите си. Неспирното мърморене го караше да пуши отново и отново само за да не отвори шкафа с оръжията си и да не захапе дулото на някое от тях.