Няколко думи за социалните и религиозни ограничения при вампирите. В началото на поредицата имаше хора, които критикуваха книгите, твърдейки, че светът им е доминиран от мъжете и прекалено шовинистичен. Ала точно това бе целта.
Правило номер четири: Сюжетните линии са като акули. Ако не се движат, те умират.
Поредицата трябваше да започне в свят, където много неща се нуждаят от промяна, иначе в него не би имало никаква борба, никакви конфликти, никакво развитие и никакво подобрение. Дори след подобренията, извършени в „Свещена любов", все още много аспекти от света на вампирите се нуждаят от промяна и съществуват много места, където могат да избуят нови конфликти - както ще видим и в „Отмъстена любов", книгата на Ривендж.
Симпат, работещ с братята? Истинско буре с барут! Работата е там, че когато сюжетните линии напредват, на игрището трябва да има само правдоподобни играчи. Винаги. За мен, например, най-въздействащата сцена в книгата на Фюри е, когато той си тръгва от срещата със Скрайб Върджин, след като е освободил Избраниците. Тук той се завръща в Светилището:
Когато отвори вратата, той замръзна.
Тревата беше зелена.
Тревата беше зелена, небето беше синьо... нарцисите бяха жълти, а розите преливаха в дъга от багри. Сградите бяха червени, кремави, тъмносини...
Избраниците излизаха от стаите си, подхванали цветните си роби, и се озъртаха в почуда и вълнение.
Кормия излезе от Храма на Примейла. Прекрасното й лице беше стъписано при гледката насреща й. Като го видя, притисна ръце до устата си и очите й бързо замигаха.
С вик подхвана разкошната си бледолилава роба и изтича към него със сълзи, рукнали по страните й.
Той я хвана, като скочи към него, и задържа топлото й тяло притиснато до своето.
- Обичам те - задавено изрече тя. - Обичам те, обичам те... Обичам те.
В този миг, когато светът му се трансформираше, а неговата шелан беше в обятията му, той почувства нещо, което никога не би си въобразил, че е възможно.
Най-после се усети герой, какъвто винаги бе искал да бъде.
(„Свещена любов”, стр. 440-441)
Ще бъда откровена - на това място се разциврих като малко дете. Това е възможно най-съвършеният момент за Фюри... и той не би бил възможен, ако светът нямаше огромен недостатък, който трябва да бъде поправен.
И като стана въпрос за неща, които трябва да бъдат поправени, няколко думи за Фюри и Зи. Връзката между близнаците нямаше как да не бъде засегната, а между тях определено имаше доста неща за изясняване. Фюри е изпълнен с потиснато разочарование и гняв и в един момент те най-сетне избиват на повърхността (имам предвид сблъсъка между двамата, който започва на стр. 253). Иска ми се да кажа, че липсата на благодарност от страна на Зи се дължи по-скоро на болката му в момента (предизвикана от тревогата му за Бела и нейната бременност), отколкото на някаква дълбоко вкоренена неприязън за това, че е бил спасен. В края на краищата, никак не е лесно да си благодарен за това, че си жив, когато целият ти свят заплашва да рухне.
Ала Фюри се нуждае от признателността на брат си, нуждае се да я чуе изречена на глас. Една от най-покъртителните сцени в поредицата (при написването на която буквално ридаех) е срещата между двамата братя след раждането на Нала. Фюри вече е поел по пътя към пълно възстановяване и е приел променената си роля на Примейл... а Бела и Нала са преживели раждането, така че Зи също е в много по-добро състояние. Въпреки това двамата си остават отчуждени. Поне докато Зейдист не идва в къщата на Рив в планината, пеейки Пучини:
Фюри се изправи и сякаш гласът на близнака му, а не собствените му крака го бяха вдигнали от креслото. Това беше благодарността, останала неизречена. Така изразяваше признателност за спасяването си и уважение към изживения дотук живот. Беше ликуващият химн на горд баща, комуто липсваха думи да изрази своите чувства пред брат си и можеше да се изкаже единствено чрез музиката.
(„Свещена любов", стр. 472)
Ако се вгледате в книгата, ще забележите как на няколко места подхвърлям, че има неща, които могат да бъдат разбрани и без думи. Имам предвид сцени между Джон и Кормия, Фюри и Рот, Фюри и Кормия. Исках те да доведат до този момент, в който чувствата на Зи са твърде сложни и дълбоки за думи, затова той пее, за да ги изрази. И онова, което той се опитва да каже, бива посрещнато по съвсем същия начин, по който е поднесено - величественото „благодаря ти", изречено в песен, е скрепено с прегръдката на онзи, за когото е предназначено. Съвършено.