Един човек липсваше: лице сред тълпата, което Сам би искала да види, докато вдигаше лъка, за да започне да свири, но пък Кърстен винаги щеше да й липсва, където и когато да свиреше.
Херман Шрайбър вдигна палката и оркестърът изсвири началните тактове. Сам затвори за миг очи, за да се изключи от ежедневния свят и от ужасите на изминалите седмици. Отметна коса назад, изви рамене и вдигна лъка, готова да разцепи първата нота.
Изведнъж публиката и журито изчезнаха от ума й. Както и безкрайните тревоги за Даяна и Кърстен, за Мик и Раф и всички останали. Съществуваше само настоящето. Нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше конфликти и тъга, съществуваше само възвишената музика. Когато започна да свири, сякаш пристъпи в непознат свят, където всичко беше съвсем ново, но в същото време съвсем познато, свят без думи, изпълнен с цвят, мирис и допир.
На Мик му беше трудно да се съсредоточи. Сам го беше избягвала цял ден. Той знаеше защо, но въпреки това го болеше. Тя трябваше да насочи цялата си енергия към музиката и не искаше да се разсейва от тревогите и съмненията му. И съсредоточаването й даваше резултат. Той не разбираше особено от музика, но беше очевидно, че публиката направо яде от музикалната й ръка.
Не беше учудващо. Тя не просто свиреше фантастично и изглеждаше млада и красива на сцената във възхитителната си черна рокля — макар че тези неща все пак имаха значение; а вече беше невъзможно да разделиш Сам от историята й. Още преди да изсвири първата нота, тя беше позната на аудиторията като дъщерята на Кърстен Уолър, известната поетеса, брутално убита в отдалечена корнуолска вила. Младата жена, която сега изваждаше магията от лъка и челото, упорито бе отказвала да приеме официалната версия. Упорството й беше дало резултат — убийцата беше заловена.
„Де да беше толкова просто“, мислеше си Мик.
Беше се опитал да говори с нея преди десет дни.
— Нещо не ми е ясно — каза, когато донесе кафето и се върна при нея в леглото в тясната й спалня в Клапам. Вече все по-често прекарваше уикендите с нея. — Нещо не ми дава мира, откакто арестуваха Даяна.
— Не може ли да почака? — Сам се прозина и се надигна на лакът.
— Мисля, че не.
— Казвай тогава — каза тя, но той виждаше, че го слуша с половин ухо. Откакто Надира се беше върнала и тя се беше посветила на конкурса, пак се беше потопила в света, който познаваше и обичаше, света на музиката. Сякаш времето, което бе прекарала далеч от него, докато се бореше с въпросите около смъртта на майка си, я беше накарало да го цени още повече.
— Кърстен е познавала убиеца си, нали? — каза той.
— Естествено. Как няма да познава свекърва си.
— И й е вярвала. Все пак, докато Даяна е била в къщата, тя си е приготвила ваната в баня без ключалка.
Сам кимна.
— В Гъл Котидж нямаше ключалки, докато Джуди не го затвори. Знаеш го.
— Тогава защо Кърстен се е изложила на опасност пред Даяна? Мислела е, че Даяна е убийца, птицата убийца. Щяла е да го публикува. Не мислиш ли, че би трябвало да е поне малко предпазлива? Все пак човек не си сваля всичките дрехи и не влиза да се къпе, когато някой, за когото знае, че е убиец, и когото се кани да изобличи, е в къщата с него. Нали?
— Но така е станало. Знаем го. Може Даяна да се е престорила, че си тръгва, и да се е върнала.
— А може и да не го е направила Даяна.
Мълчание.
— Това е смешно — каза Сам. — Знаем, че е тя. Убила е съпруга си, Антъни Джонс, а после майка ми. Тя е хладнокръвна убийца, Мик.
— Но преди месец и половина всички „знаеха“, че майка ти се е самоубила. И това не беше вярно.
— Да, защото я е убила Даяна.
— Просто ми се струва, че не е била тя.
Сам се замисли, после каза:
— Кой друг може да е?
— Точно това се чудя.
— О, това е нелепо! Разбира се, че е тя. Никой не решава да иде в затвора за нещо, което не е извършил.
— Може Раф да й е казал, че няма да остане дълго в затвора. Че ще получи условна присъда.
— Защо? — Сам се намръщи. — Освен това Даяна е в стихотворението.
— Ами ако майка ти се е объркала?
— Тогава защо са я убили? Не се връзва, Мик. Съжалявам.
Не се връзваше. С това бяха съгласни и двамата. Той изостави темата, но съмнението остана — тревога, която глождеше ума му.