Опитваше се да я загърби и да се съсредоточи върху музиката.
Доколкото можеше да прецени от мястото си на втори ред близо до Раф и Мириам, Сам се справяше добре. Беше спечелила съдиите и по лицата им се виждаше, че се наслаждават на всеки такт. Помисли си, че да преценяват съдиите на музикален конкурс е почти като да анализираш членовете на съдебното жури.
Усмихна се и тъкмо започна да се отпуска, когато случайно погледна към Раф. Първата му мисъл беше, че е получил удар. Лицето му не беше обърнато към сцената, а беше посивяло, вцепенено. Мик внезапно си спомни как беше подслушал Раф да говори по телефона, как му се беше сторил странно уязвим, съвсем различен от обикновено.
В паузата преди финала Мириам също забеляза промяната у брат си.
Наведе се към него и тихичко попита:
— Раф, добре ли си?
Той бавно поклати глава.
— Не… Не мога…
Думите му потънаха във встъпителните акорди на финалната част.
Мириам сви устни.
Точно четирийсет и една минути, след като Сам започна да свири, заключителните ноти затихнаха в тишината и аплодисментите гръмнаха. За Сам беше неповторимо усещане да се завърне от невидимото пространство, където се раждаше музиката. Тя примига, ръката с лъка се отпусна до тялото й, после тя се изправи и огледа залата. Първо видя Григори. Той ръкопляскаше бавно и отначало Сам се уплаши, че не е впечатлен от представянето й, въпреки че чувстваше, че е дала най-доброто от себе си. Но после го видя как се опитва да стане, продължаваше да ръкопляска.
— Браво! — извика той; по бузите му се стичаха сълзи.
А след това всички станаха на крака и завикаха. Дейви, Линда и момчетата, Мик и Надира. Раф беше сред първите, които се изправиха, а Мириам стоеше до него и ръкопляскаше, все едно от това зависеше животът й. Дори Джуди Сондърс се беше присъединила, завладяна от силата на музиката. Беше толкова неочаквано, че Сам не знаеше какво да направи. Усмихна се, поклони се, поклони се пак и после диригентът я спаси — хвана я за ръка, целуна я по бузата и я изведе от сцената.
Далеч от погледите на публиката Херман Шрайбър я прегърна и каза:
— Браво. Беше великолепна.
— Наистина ли?
Все още замаяната Сам трябваше да излезе на сцената за още един поклон. Публиката зарева одобрително. Членовете на оркестъра също ръкопляскаха и се усмихваха. Сам пак се поклони и Херман Шрайбър отново я целуна, тя стисна ръката на първата цигулка, усмихна се и заръкопляска на оркестъра, а после, когато погледна към залата, видя как Мик си пробива път през редовете. Закъде бързаше толкова? Ядоса се, че не изчаква аплодисментите да стихнат.
Когато Херман Шрайбър я изведе на сцената за последния поклон, Раф се промъкваше покрай хората на своя ред, а Мик не се виждаше никакъв.
Сам най-сетне разбра клишето за това как аплодисментите гърмят в ушите ти. Искаше й се това да продължи вечно.
После останалите участници в конкурса я наобиколиха да я поздравят. Един шотландски цигулар, основният й конкурент, който щеше да свири след нея, каза уж на шега:
— Май помага, когато вече си медийна звезда.
Тя беше прекалено възбудена, за да се обиди. Прегърна го и каза:
— Успех. Ще ти стискам палци.
— Благодаря. — Той се ухили. — Всъщност свири страхотно.
Сам пак го прегърна.
Мик вървеше към нея, навъсен. Проправи си път през наобиколилата я тълпа и каза:
— Сам, трябва да говоря с теб. Насаме.
— Добре ли беше?
— Прекрасно. Но трябва да поговорим.
— После — каза тя. Точно сега искаше да слуша единствено похвалите, попиваше ги като гъба, докато членовете на оркестъра минаваха покрай кея и всеки й се усмихваше и добавяше няколко думи към пороя от одобрение.
— Спешно е, Сам. Мисля, че…
Но Сам не искаше да знае какво мисли, не сега. Беше чакала този момент толкова дълго — сякаш цял живот, — за да остави Мик или който и да било да й го отнеме. Искаше да се наслади на успеха си с Дейви и Линда. Радваше се, че докато свиреше последният участник, се бяха уговорили да идат на пица с момчетата. Щеше да се види с Мик чак на обявяването на резултатите и на партито след това.
— Остави го за по-късно, Мик. Имам среща с татко и Линда.
— Може ли да дойда?
— Не. Ще сме само петимата. — Истината беше, че не искаше мрачното му настроение да й развали купона.