— Но…
— Наистина, Мик… — Тя се обърна и видя Раф да идва към нея през залата. Изглеждаше също толкова навъсен като Мик. Защо просто не можеха да се зарадват заради нея? Мик все още я гледаше, все едно се канеше да й даде особено гадно лекарство. Да вървят по дяволите и двамата. Нямаше намерение да кисне с хора, които бяха рошили да й съсипят момента слава.
— Трябва да намеря Дейви и Линда — каза тя. — Ще се видим после.
— Сам, почакай!
Но тя се промъкна между тубиста и няколкото цигулари и излезе в коридора, за който предполагаше, че води към страничния изход. Носеше челото и беше вдигнала полата на роклята си с ръката, в която държеше лъка. Зад нея отекнаха стъпки, приближаваха се.
Тя тръгна към един изход. Ако водеше до задната страна на театъра, щеше да се наложи да повърви само пет минутки с черната си рокля и високите токчета до пицарията, където щяха да я чакат Дейви, Линда и момчетата. Щом обаче излезе във влажната сива вечер, видя Мириам.
Тя като че ли се стресна, после се усмихна.
— Моите поздравления, Сам. Беше невероятна.
— Благодаря.
— Да те откарам?
— Много мило от твоя страна, но отивам на пица с татко и Линда.
— Знам. Дейви ме помоли да те откарам. Било по-далеко, отколкото си мислел. И челото ти, разбира се. — Мириам се усмихна. — Колата ми е ей там.
Пресякоха и фаровете на аудито на Мириам примигаха.
— Сигурна ли си, че челото ще се побере? — попита Сам.
— Не. Ще трябва да го оставиш тук.
— Какво?
— Качвай се — каза Мириам. — Ти ще караш.
— Какво става? — попита Сам и се втренчи в пистолета, който изникна изневиделица в ръката на Мириам. — Това някаква шега ли е?
Мириам поклати глава.
— Мислех, че си се сетила.
Очите на Сам не се откъсваха от пистолета.
— Чик-чирик — каза Мириам.
Сам ахна. Стиснала пистолета в дясната си ръка, Мириам се преобрази. Всички следи от напрежение се стопиха, тя буквално излъчваше сила.
— Заблудих те, нали? Както заблудих и майка ти. Последното, което чу Кърстен, беше чудната ми песен. А сега е твой ред. Чик-чирик. — Тя се изкиска, после пак стана сериозна. — Сега, Сам, прави каквото ти казвам, иначе… — И помръдна пистолета. — Нали помниш какво пише в стихотворението? „Тази птица убийца не греши“.
23.
Пицарията беше наполовина празна и Мик веднага видя Дейви и семейството му. Седяха на масата до една голяма палма, пред тях имаше чинии с недоядена пица. Мълчаха и явно им беше неудобно — това беше първата изненада.
— Здрасти — каза Мик и отиде при тях. — Къде е Сам?
— Мислехме, че е с теб — каза Дейви.
— Да — каза Линда и остави приборите си. — Запазихме маса, да не би и на други хора да им хрумне същата идея, но тя вече явно е прекалено велика дори да вечеря със семейството си.
— Линда… — Дейви предупредително сложи ръка върху нейната.
— Ами така си е — оплака се Линда. — Доста ни струва да дойдем тук и да я подкрепим. Знам, че е заета и че после ще има голямо тържество, но се бяхме уговорили за днес още преди няколко дни. Казахме си, че ще хапнем заедно по една пица и ще си поприказваме. Ще прекара малко време с момчетата. А тя дори не си направи труда да дойде.
— Линда, моля те… — пак почна Дейви.
— Тя къде е? — попита Мик.
— Мислехме, че ти знаеш.
— Получихме съобщение по телефона — каза Линда. — Дори не дойде да ни каже лично.
— Съобщение ли? Какво точно? Пазите ли го?
— Толкова се ядосах — каза Линда, — че веднага го изтрих. Пишеше само, че я повикали и щяла да се свърже с нас по-късно. Нещо такова. Пожелавала ни приятна вечеря. Дори не се извиняваше.
Дейви, не така натъжен като жена си, забеляза изражението на Мик и каза:
— Какво има, Мик? Къде е Сам?
— И аз бих искал да знам.
Линда се усмихна.
— И тебе ли те разкара? Може да си има друг.
— Нещо не ми се вярва — каза Мик и набра номера на Сам. Телефонът й беше изключен. — По дяволите!
— Какво има? Сам не се ли обажда? — попита Дейви.
— Не — каза Мик.
И без да каже друго, излезе от ресторанта. На улицата се затича.
Сам никога не беше карала автоматик и лявата й ръка инстинктивно посягаше към скоростния лост. И всеки път Мириам, която седеше до нея и държеше пистолета почти небрежно, го размахваше подчертано и грубо казваше: