— Ръцете на кормилото. Или…
На третия път, вече наближаваха първия знак за Ф4, Сам попита:
— Или какво, Мириам?
— Или ще те застрелям, разбира се — каза Мириам.
— Докато летим с тази скорост? — Сам погледна скоростомера. Мириам й бе казала да настъпи газта и тя не възрази. Да ги спре полицията сега май беше най-добрата й възможност. — Не мисля. Не и ако не искаш и двете да загинем.
— Не възразявам — спокойно каза Мириам. — Това е решение, нали? С повече късмет ще има голяма верижна катастрофа. Много хора ще умрат заедно с нас.
Сам стисна кормилото още по-силно.
— Понякога — продължи замислено Мириам, — когато не мога да засия, си представям, че умирам в страхотна катастрофа. Карам все по-бързо и по-бързо и изведнъж — бууум! Купища смазани тела, разрушение. Добър начин да свъртиш.
Сам я погледна, за да види дали се шегува. Не се шегуваше.
Мириам улови погледа й и като видя ужасеното й изражение, попита:
— Знаеш ли на кого завиждам най-много, Сам?
— Нямам представа.
— На камикадзетата.
— Защото си мислят, че ще отидат в рая?
— Не вярвам в рая. Всичко, което съществува, е тук и сега. Но какъв край само! Какъв начин да накараш хората да се сепнат и да те забележат поне веднъж. Човешки фойерверк. А и цялата касапница! Блестящо!
— Наистина ли мислиш така? — Сам имаше идея, май беше чела някъде, че когато си отвлечен, а тя определено беше отвлечена, е най-добре да караш похитителя да говори. Да създадеш взаимоотношения. Не знаеше дали същото важи в ситуация като тази, когато тя вече имаше взаимоотношения с похитителката. Или си мислеше, че има.
Мириам погледна през прозореца към шофьора на един камион за пренасяне на покъщнина, който задминаваха. Той я погледна и й се усмихна, явно мислеше, че е обикновена пътничка в обикновена кола в обикновено пътуване. На Сам й се стори, че той е от друга планета. Мириам се обърна и леко сви рамене.
— Разбира се. — Тонът й беше сопнат, все едно да искаш да загинеш във верижна катастрофа е най-естественото желание на света. — Често мисля за това.
— Защо искаш да умреш така? — попита Сам.
— Това е само вариант. Не съм казала, че е първото ми желание.
После се наведе напред и започна да бърника копчетата на радиото.
— Ти уби майка ми, нали? — попита Сам.
— Да де — призна Мириам. — Вече ти казах. — А после промърмори: — По дяволите! Тук радиото се хваща толкова лошо!
Сам се поколеба. Все още й беше трудно да повярва, че води този разговор, но при тези обстоятелства не беше в настроение за празни приказки. След малко каза:
— Защо? В крайна сметка тя е сгрешила за птицата убийца. Щяла е да разобличи майка ти. Ти все още щеше да си на свобода.
— Знам. Бедната Кърстен. Мислеше се за много умна, но изобщо не беше познала. Като всички.
— Защо тогава?
— Имаш ли нещо против да не говорим за това?
Сам едва не се разсмя. Любезният въпрос на Мириам беше наистина неуместен.
— Има ли значение какво искам в момента?
— Всъщност няма. — Мириам беше намерила Класик ФМ и тържествените акорди от „Музика на водата“ на Хендел изпълниха колата. Беше толкова нелепо, че Сам потръпна. Светът беше полудял, а тя караше в здрача жената, убила майка й, и слушаше Хендел. Мириам се облегна и каза:
— Но Кърстен беше познала едно.
— Какво?
— Понякога, в моменти като този например, човек наистина се чувства като птица. Носи се високо над всичко, като орел. Лети високо… „Моята любима птица“ — затананика тя и чертите й сякаш се озариха отвътре, все едно дребните грижи на обикновените хора вече никога нямаше да я тревожат.
— Затова ли го правиш?
— Кое?
— Затова ли убиваш.
— А, това ли. — Мириам я изгледа изпитателно, после извърна поглед и махна с пистолета. — Не ми се говори повече. Не и с теб. Ти не си важна. Просто карай.
— А ако откажа?
— Тогава ще те убия. Бум — и готово. — Изведнъж изглеждаше като десетгодишно дете, все едно играеха на стражари и апаши. — Вече съм убила — тя преброи на пръсти — четирима души. Някой трябва да стане номер пет. Като нищо може да си ти.
Чак когато слязоха от магистралата и завиха по тесния път към Уордли, Сам осъзна какво й каза Мириам.