— Четирима? — попита тя. — Баща ти, Антъни, майка ми, кой е четвъртият?
Но Мириам само нареди:
— Карай!
Раф тъкмо беше стигнал до колата си, когато Мик го настигна. Хвана го за рамото. Завъртя го към себе си и викна.
— Къде е Сам?
— Мислех, че е с теб.
— От къде на къде?
— Изпрати ми съобщение.
— Мамка му!
— Какво има? — попита Раф.
— Нещо става. Опитах да й се обадя, но телефонът й е изключен. Не мога да се свържа. Виждал ли си Мириам?
— Мириам? — Лицето на Раф стана пепеляво.
— Копеле мръсно! — изкрещя Мик. — Какво става, по дяволите?
— Аз… не знам.
— Мириам е била, нали?
Раф кимна и отвърна глухо.
— Да.
Джони беше в кухнята. Слушаше „Бохемска рапсодия“ на „Куин“ и тъкмо започваше чинията полуготова тайландска храна, на масата имаше наполовина празна бутилка „Кларет“ и чаша. Телефонният му тефтер беше до лявата му ръка, отворен беше на М.
На хубавото му румено лице се изписа изненада, после радост, че вижда Сам, но изражението му бързо се промени, когато веднага след нея влезе Мириам, а после, когато видя пистолета в ръката й, пистолет, насочен право в гърба на Сам, го заля бавно ужасяващо разбиране.
— Сам… — каза и остана безмълвен, със зяпнала уста, смаян и невярващ.
Мириам каза тихо:
— Добър вечер, Джони. — После се намръщи и продължи: — Как можеш да ядеш тази гадост? Във фризера има прилична храна. — Протегна ръка към шкафа и спря музиката. Тишината отекна в стаята.
— Забравих — каза Джони, после се обърна към Сам. — Как мина конкурсът?
— Моля?! — Струваше й се невероятно, след като беше пътувала дотук с насочен към нея пистолет, че изобщо е свирила на „Фробишър“, и то днес, само преди малко. А по-лошо от невероятното беше, че Мириам и Джони си говореха за храна във фризера и за музика в момент като този. — Има ли значение? — И посочи пистолета, който Мириам все още държеше насочен към нея.
— А — каза Джони. — Виждам.
Бутна стола си назад, за да стане, но гласът на Мириам изплющя като камшик:
— Не мърдай! Стой там!
Джони замръзна. Гледаше я с опулени очи.
— Това някаква шега ли е? — попита, но гласът му поддаде. Знаеше, че не е шега.
Мириам издърпа един стол изпод масата и нареди на Сам да седне, после застана зад нея, така че с Джони се гледаха през масата. Сам виждаше лицето на Мириам в огледалото на бюфета отсреща. Не виждаше пистолета, но го усещаше с всеки нерв на тялото си. И нито за миг не се съмняваше, че Мириам ще го използва, ако се разстрои.
— Слушай, Джони. Много внимателно — тихо каза Мириам. — Няма да повтарям. Не ме напускай. Не мога да живея без теб. Няма да живея без теб.
— Добре — веднага каза Джони. Нямаше как да се пазари. — Разбрахме се. Няма да те напусна. Сега свали пистолета и пусни Сам.
— Не ставай глупак — сопна се Мириам. — Сам е виновна за всичко. Няма да я пусна.
— Аз ли съм виновна? — попита Сам и се опита да се обърне, за да погледне Мириам, но получи предупредително чукване с дулото отстрани по главата. Изохка и попита: — Това пък откъде го измисли?
— Много добре знаеш какво имам предвид — каза напрегнато Мириам. — Нямам намерение да го обсъждаме.
— И какво ще правиш?
Телефонът иззвъня, преди да чуе отговора й.
Мириам се обърна към съпруга си.
— Чакаш ли някого? — Наведе се покрай Сам и надникна в отворения телефонен тефтер на Джони. — Памела Мур може би? Уредил си си срещичка?
Джони поклати глава, без да сваля и за миг очи от жена си, от странното й плоско лице и от ръката, която държеше пистолета.
Мириам отиде до края на масата и вдигна телефона с лявата си ръка. Познаваше този глас. Подаде слушалката на Джони.
— Говори! — каза само с устни. Посочи към Сам. — И нито дума, или…
— Ало, Раф? — каза той. — Джони е. — И след малко: — Сам ли? — Мириам продължаваше да клати глава и Джони каза: — Ами не. Нямам представа къде е. Нито Мириам. Да, разбира се, ако ги видя, ще ти се обадя. Съжалявам, че не мога да ти помогна. Хайде чао.
И затвори.
— Браво — каза Мириам. — Тази вечер не искаме гости, нали?
— Какво ще правиш? — попита Джони.
— Това зависи от теб — отвърна Мириам.
— От мен ли?