В четири следобед в деня на премиерата Сам се обади на Мик да му каже, че няма да ходи.
— Не мога да го понеса — каза. — Няма смисъл. Как мога да празнувам издаването на книгата, когато Кърстен я няма? Единствената причина да вдигат такъв шум около нея е, че беше убита. Все едно се облагодетелстваме от смъртта й. Просто не мога.
— Знам — каза Мик. Бяха водили този разговор няколко пъти през седмицата. Сам развиваше силно отвращение към всеки тип реклама. Беше се оттеглила от „Фробишър“ и бе заявила, че няма да участва в публични изяви поне година. Ужасяваше се, че я слушат само защото майка й е била убита, а и самата тя насмалко да последва участта й, а не заради способностите й на музикант. Щеше да използва парите от „Птицата убийца и други стихотворения“ да учи една година в Париж.
— Знам, че не ти е лесно да идеш на премиерата — съгласи се той. — Но ако не отидеш? Няма ли да е по-лошо? Кърстен е искала работата й да стигне до хората и точно така става. Тази вечер ще честваме майка ти, живота и работата й. Трябва да отидеш.
— Ти нали също ще си там? Няма да закъснееш?
— Разбира се, че ще съм там.
И беше. Сам понякога се тревожеше, че прекалено много разчита на Мик, но в дните след смъртта на Мириам, докато Раф се луташе между живота и смъртта в интензивното, имаше нужда да се опре на някого. Беше непоследователно от нейна страна, след като през цялото време се беше опитвала да бъде възможно най-независима, но Мик беше до нея, когато й трябваше, и тя започваше да разбира, че да оставиш някой да се грижи за теб понякога е друг и по-здравословен тип сила.
Но все още смяташе, че близостта им е направо лудост. Това беше една от причините за годината в Париж. Ако връзката им беше стабилна, разсъждаваше тя, значи щеше да преживее раздялата, ако ли не… е, по-добре да разбереш по-скоро, отколкото по-късно, така смяташе.
Мик говореше с Тревър, но дойде и застана до нея, а Тревър изнесе кратка реч за Кърстен и книгата. После беше ред на издателката.
Мик плъзна ръка около кръста й. Усещането беше някак невероятно успокоително. Сам почти не слушаше речите, думите им бяха предсказуеми: трагичната ненавременна смърт на Кърстен в разгара на творческите й способности, странното предчувствие в заглавието, дело, което ще остане във времето.
— А сега — каза издателката и се обърна към Сам, — дъщерята на Кърстен би искала да каже няколко думи.
Сам излезе напред. Челото й вече беше подпряно на стойката си.
— Майка ми беше поетеса, така че може би по-добре от повечето хора разбираше ограниченията на думите. Веднъж ми каза, че най-добрият отговор на едно произведение на изкуството е друго произведение на изкуството. Така че вместо да говоря за майка си, бих искала да изсвиря една пиеса, която беше важна и за двете ни, сюита номер едно на Бах в сол мажор. И моля ви, тъй като това е премиера на книга, а не концерт, не спирайте да разговаряте, докато свиря.
Тишината в залата беше абсолютна, когато тя вдигна лъка и се приготви да свири музиката, която беше означавала толкова много за Кърстен, музиката, която беше изстреляла собствената й кариера и която винаги щеше да вярва, че е спасила живота й, когато стоеше ужасена над бездната.
И започна да свири.
Не много далеч, но все пак завинаги далеч, Раф лежеше в болницата. Извън опасност, между операциите, без да знае дали някога отново ще може да ходи.
На завивката му лежеше екземпляр от „Птицата убийца и други стихотворения“ от Кърстен Уолър. Тревър му я беше донесъл и му беше казал за днешната премиера. Поне издателите бяха проявили повече вкус и не бяха сложили на корицата картина на птица — само прост шрифт на син фон. На Кърстен щеше да й хареса.
— Още ли я четеш? — попита го Даяна, когато дойде да го види. — Донесох ти списания. По-весели са, не мислиш ли?
Сега седеше до него, разлистваше списанията и му четеше местата, които смяташе, че ще са му интересни. Доколкото виждате, тя беше излязла от изпитанията в затвора забележително невредима. Беше започнала да носи шапки, когато идваше да го види, а може би и иначе. Днес беше с жизнерадостна зюмбюлено синя шапчица с малка воалетка. Много неща могат да се кажат за отказа да се приеме реалността. И той трябваше да пробва някой път.
Можеше да почне, като се престори, че Мириам още е жива, че Даяна е все още в затвора. Така трябваше да бъде. Майка им беше виновна. Защо не ги беше защитила, когато имаха нужда? Но Раф беше виждал достатъчно садистични съпрузи насилници през кариерата си на адвокат — която вече беше свършила — и знаеше, че никога не е толкова просто. Вероятно Даяна се беше опитвала да оцелее по единствения начин, който е познавала — като се опитва да успокои съпруга си, да предугади избухванията му, да ги смекчи с кексове и баналности.