— Ще ти направя чай. Седни — каза Раф.
Тя седна.
— Ако искаш, мога да ти помогна да оправиш нещата й.
— Може би… утре. — Ръката на Сам почиваше нежно върху тънка купчина листа. На заглавната страница пишеше: „Птицата убийца и други стихотворения“.
Раф направи чай, сложи чашата пред нея, погледна заглавието и каза:
— Тревър ще иска да ги види. Дано да са готови за публикуване.
— Дано — каза Сам.
Раф си помисли, че ако имаха този късмет, в идните месеци за Сам ще е добре да се погрижи последната стихосбирка на майка й да бъде публикувана. Щеше да има нужда от това.
— Виж — каза той и взе един лист, подпрян на настолната лампа. — Прилича на бележка.
— Стихотворение е — каза Сам.
Прочетоха го заедно, мълчаливо. Лист от тетрадка с редове, отгоре набързо беше написано: „Птицата сбогом“. Не беше точно стихотворение, а по-скоро бележки към стихотворение. Ако не беше така подпрян на лампата, щеше да е неразличим от останалите листа, с които винаги се заобикаляше Кърстен.
„И любовта изкорени, и миналото също“ и „Лети към сивотата и отвъд“. И свършваше: „Сбогувам се и тръгвам“.
— Господи! — каза Раф. В очите му пареха сълзи. — Значи не е било нещастен случай.
Сам го зяпна неразбиращо.
— Какво искаш да кажеш?
— Според мен това е доказателство, че Кърстен се е самоубила. Съжалявам, Сам. Мислех си, че може да е нещастен случай. Надявах се да е нещастен случай. Толкова съжалявам.
— Не се е самоубила — каза Сам, все още не можеше да го осъзнае. — Мама никога не би се самоубила.
Раф се извърна. Гледаше през прозореца към морето и хоризонта. Трябваше да накара Сам да приеме, че Кърстен сама е сложила край на живота си.
— Не е било нещастен случай, Сам. Знам, че не е лесно да го приемеш, но няма друго обяснение.
— Но… щях да й дойда на гости. Другата седмица. Говорихме по телефона. Имахме планове.
— Но този лист, Сам.
— Ами ако е било убийство? — попита Сам. — За това помисли ли?
— Не е било. Но почти ми се иска да е било — въздъхна той.
Тя сведе очи, сълзите й закапаха по заглавната страница на „Птицата убийца и други стихотворения“. Но не му възрази.
Дейви Бозуин стана да се закълне и съдебната зала притихна. Малко над петдесетте, бащата на Сам все още беше красив мъж, среден на ръст, синеок, с къдрава, леко прошарена кестенява коса. Беше строен и мускулест по характерния селски начин: телосложение, придобито от цял живот физическа работа, а не от часове във фитнес залата. Единствените тежести, които беше вдигал, бяха бетонни блокове и пълни с риба каси.
В съдебната зала не се чувстваше на мястото си. Първо на първо, беше с костюм, а никога не се беше чувствал удобно с костюм. Нищо не подчертаваше толкова разликата между двамата съпрузи на Кърстен Уолър, колкото костюмите, които бяха облекли, за да дойдат в съда. Костюмът на Раф беше от светлобежова вълна и като всичките му костюми беше ушит по поръчка в Савил Роу. Умелата кройка правеше масивното му тяло да изглежда елегантно и изискано. Дейви имаше само един костюм, конфекция, беше висял в гардероба години и излизаше оттам за сватби, погребения, а сега и за съда. Платът беше със странен лъскав синкавочерен цвят и костюмът не му беше по мярка. Но тромавия начин, по който Дейви Бозуин държеше раменете си, все едно беше забравил да свали закачалката от сакото, личеше, че няма търпение да натика проклетия костюм обратно в гардероба и пак да облече работните си дрехи. Носеше вратовръзката — тясна и на зелени точки — все едно беше гарота.
Именно Дейви беше открил тялото.
— Били сте женен за покойната, нали, господин Бозуин? — попита коронерът.
— Да.
— Но сте били разведени от години?
— От почти двайсет. — Дейви беше учтив, внимаваше да не издаде отвращението си от ситуацията.
Сам знаеше, че на баща й — изключително затворен човек — му е много неприятно да разкрива личния си живот в съда. А когато беше нещастен, ставаше по-тих и по-бавен от обикновено. Сутринта на закуска не бе казал почти нищо и за ужас на Сам едва не закъсняха.
Предния следобед тя бе дошла в Корнуол с влака и пренощува в Менверен, в селската къща, в която бяха израснали и тя, и баща й.
— Трябва да сме там по-рано, татко — каза му на закуска, макар да не хранеше надежда, че той ще откликне на настойчивостта й. — Ще има журналисти и така нататък. Трябва да стигнем преди тях.