— Входът за кулата. Или по-скоро ще бъде, когато приключи ремонтът.
— Може да се объркам и да вляза там през нощта.
— О, не! — Мириам я сграбчи за ръката, все едно Сам се канеше да се метне от кулата. — Подът е издънен. Опасно е.
Сам измъкна ръката си. Избягваше физическия контакт с Мириам. Сестрата на Раф го правеше от добро, но беше толкова напрегната, че като те прегърнеше, все едно те омотаваха в бодлива тел.
— Не бой се, няма.
— Повикахме човек да го погледне и да ни каже как да го оправим.
Но Сам не се интересуваше от текущия ремонт на семейното имение на Джони и без никакви встъпления, защото това можеше да се окаже единствената възможност да говори с Мириам насаме, каза:
— Защо си мислеше, че Раф може да е взел дневника на Кърстен?
Мириам я зяпна. При нея присвитите очи на семейство Хаус бяха по-широки, по-изпъкнали, особено когато зяпваше.
— За какво говориш?
— Не помниш ли? На панихидата на Кърстен. Стана дума за дневника й и че никой не знаел какво е станало с него. Чух те да питаш Раф.
— Нещо не си разбрала.
— Каза го, все едно мислиш, че е у него.
— Не. Не сме говорили за никакъв дневник. — Мириам я гледаше немигащо. Все едно обмисляше нещо. След това поклати глава, сякаш да прогони някаква нежелана мисъл, и каза: — Вечерята е в осем. Слез, когато решиш. В гостната има питиета. Ще отида да нагледам храната.
И избяга. Почти ненужно бързо. Явно за да задържиш компанията на Мириам — ако искаш това, — не трябваше да повдигаш въпроса за изчезналия дневник на Кърстен. А може би Сам си въобразяваше.
Между стената и брезента леко подухна. Сам дръпна плата и надникна вътре. Очите й се настроиха към непрогледната тъмнина на запуснатата кула. Вдигна очи. Виждаха се няколко светли пукнатини — явно и покривът се нуждаеше от ремонт. И да имаше прозорци, бяха заковани. На този етаж имаше напречни греди и няколко дъски от пода, между тях чернееше празнота.
Дръпна се бързо. Пак й се зави свят. Още от тийнейджърка все сънуваше един кошмар, в който трябваше да прекрачи над бездна, над празно пространство, което беше толкова дълбоко, че дъното не се виждаше. Като кладенец, в който хвърляш камък и не го чуваш да пада. Мислеше, че ще успее да премине, но когато се засилеше да скочи, отсрещната страна се отдръпваше и тя щеше да падне… Винаги се събуждаше в този момент. Трепереше от страх и се питаше дали, ако сънят продължи, ще успее да стигне отсрещната страна.
Е, Мириам нямаше защо да се тревожи. Сам изобщо не мислеше да влиза в празната кула.
Влезе в стаята и погледна сумрачната градина. Джони безброй пъти я беше канил да им дойде на гости. Беше странно, че най-сетне беше дошла тук в деня на разследването за смъртта на Кърстен. Тук, в тази къща, която винаги щеше да свързана с насилие и внезапна смърт.
Макар никога да не беше виждала стихотворението „Птицата убийца“, имаше смътна представа, че е написано заради случката, която с Кърстен бяха видели в Уордли при единственото идване на Сам. Преди две години, когато Сам още беше студентка по музика, а Кърстен и Раф бяха щастливо женени и слънцето озаряваше деня им в провинцията.
Потръпна при спомена, прииска й се да беше взела влака за Лондон. А не да се връща в къщата, където беше видяла птицата убийца.
6.
— Мъчение ли ще бъде? — попита Кърстен онази лятна утрин преди две години, когато се приготвяха да идат в Уордли.
— Мъчение ли? Какво искаш да кажеш? — Раф беше в кухнята на къщата в Холанд Парк и приготвяше огромна кошница с храна: парчета пушена гъска, прозрачно тънки резенчета шунка, меки франзели и разнообразни салати и, разбира се, шампанско. Натисна с палец една пита бри, за да види дали е узряло, отказа се, извади от хладилника парче камамбер и го подуши.
— Това става — измърмори и го сложи в кошницата до пакет овесени питки.
— Знаеш какво — каза Кърстен. Беше се настанила на ръба на кухненската маса и го гледаше. Облечена беше със светлосини отрязани панталони и свободна ленена риза, светлата й коса едва докосваше раменете й. Беше кралица на небрежния външен вид, а на Раф сякаш му беше удобно само в костюм. Когато обличаше неофициални дрехи — тази сутрин джинси и тениска с яка, — те му стояха като някакъв карнавален костюм. Кърстен се пресегна и си взе пръчица сирене.
— Това един от онези специални дни на семейство Хаус ли ще е, където всички ходят на пръсти и се преструват, че нещата са тип-топ, и никой не казва каквото мисли?