Раф я погледна и се ухили.
— Няма как да стане, ако и ти си там, нали?
— Хм. — Кърстен сбърчи нос. — Точно от това се страхувам. Взе да ми омръзва ролята на устатата американка’.
Раф отиде при нея, сложи ръце на бедрата й и я придърпа към себе си.
— Единственият ми проблем с твоята голяма американска уста е — каза и притисна устни към нейните, — че не мога да й се наситя.
Кърстен обви врата му с ръце.
— Е, тогава става — каза и потърка нос в неговия, преди да му върне целувката. Раф я притисна още по-силно. — Та в колко каза, че трябва да тръгнем?
— Имаме няколко часа — отвърна Раф.
Сам, която си правеше късна закуска след концерта в колежа предната вечер и беше станала от леглото, защото Раф беше настоял да тръгнат преди единайсет, изстена и отиде да си пие кафето в градината. Тогава все още беше прекалено малка и се смущаваше от откритата сексуалност между Раф и майка си. Дейви и Линда бяха много по-резервирани, дотолкова, че тя не можеше да разбере какво ги свързва и не се отказваше от опитите си да накара Дейви да се отърве от новата си жена години след като се бяха оженили. Тази тактика би била немислима с Раф. Сам понякога се чувстваше неудобно, но щастието между него и майка й беше заразително. Тя вече научаваше, че най-добрият вид любов между двама души е добър и за околните — разлива се и обгръща и техните близки. Раф никога не я беше накарал да се почувства чужда в дома му, както Линда правеше понякога.
Радваше се, че денят започва така добре, защото пътуването до наследственото имение на Джони миришеше на неприятности. Караниците между Кърстен и Раф бяха редки и кратки, но почти винаги ги отключваше нещо, свързано с неговото семейство.
Беше слушала за Уордли, но никога не беше ходила там. Знаеше, че Джони е израснал там и обича къщата, но след смъртта на баща му я наследил по-големият му брат Антъни. Освен това знаеше, че Антъни се кани да я продаде. Разбира се, Джони яростно се съпротивляваше, но нямаше средствата, за да я откупи. Никой не знаеше дали поканата всички да отидат на гости е защото Антъни е измислил компромисно решение, или за да се сбогуват, последен шанс да видят къщата, преди семейството да я напусне завинаги.
— Нали не си забравил да сложиш арсеник в сандвичите за Антъни? — попита Кърстен по-късно, докато товареха колата.
Раф се ухили с пиратската си усмивка:
— Нищо няма да кажа. Но няма да е зле да избягваш пастета.
По пътя беше лесно да си оптимистично настроен. Беше летен ден като излязъл от детска книжка: пухкави бели облачета по синьото небе, златни ниви, полюляващи се от лекия ветрец, доволни крави, скрили се на сянка под дърветата. Кърстен и Раф бяха в добро настроение. Кърстен беше най-щастлива, когато седеше до Раф в началото на някое пътуване. Често казваше, че никога не се е задържала на едно място толкова дълго, колкото с него, и че й е трудно да озапти номадските си наклонности. Предупреждаваше го да не я оставя да се застоява, защото щяла да прибегне до отчаяни мерки.
— Не че един час по магистралата и пикник в провинциално имение могат да се нарекат живот на пътя — ведро каза тя, — но засега ще трябва да свършат работа.
Но докато приближаваха Уордли, настроението на Раф се промени.
— За Джони ще е много тежко, ако Антъни е решил да продаде къщата — каза той. — За него тя е по-важна от всичко.
— Освен от Мириам — каза Кърстен.
Няколко секунди Раф обмисля колко е важна сестра му в живота на съпруга й и после послушно добави:
— Освен Мириам, разбира се.
— Може би Антъни е измислил нещо, което ще удовлетвори и двамата.
— Не ми се вярва — каза Раф.
— Защо? — попита Кърстен. — Ако Джони и Мириам продадат лондонското си жилище, все някак ще успеят да съберат останалите пари.
— Проблемът е във времето.
— Е, и? Ако Антъни иска къщата да остане в семейството…
— Според мен не иска. Там е работата. Не иска Уордли за себе си, но не иска и Джони да го получи. Иска да се освободи от имението за толкова пари, колкото успее да му вземе. Проблемът е, че самият Джони е толкова щедър, че не е загрял, че батко му е стиснато копеле, което не иска да го види да се разпорежда в бащиното им имение.
— Леле, горкият Джони — каза Кърстен.
— Да. Горкият — съгласи се Раф.
Останалата част от пътя премина в мълчание. Докато колата намаляваше и завиваше към къщата, от уредбата се носеше „Ларго“ на Хендел. Сам, която беше задрямала на задната седалка, се събуди и се огледа с любопитство. Първо се виждаше кулата — над дърветата, — останка от отминало столетие. Усети как сърцето й се сви, моменталното разпознаване, което усещаше, когато някоя сграда, картина или музикално произведение бяха отвъд обичайното. Усещането се засили, когато спряха и слязоха; топлият чакъл изхрущя под сандалите й. Окъпана в слънце и тишина, къщата сякаш потъваше, постепенно и изящно, в земята, от която беше издигната. Завеса от подивели рози се диплеше по старите стени, в сенките се виеше бръшлян — гъст и тайнствен; всичко беше в трева и бурени, пред стъпките им се разбягваха гущерчета.