Отначало изглеждаше, че нищо не може да наруши покоя на това място — магията му заглеждаше ръбовете на напрежението. Някой страничен наблюдател, който гледаше как свалят кошниците и постилат килимчета и възглавници под сенките, никога не би предположил, че не става дума за безгрижен ден сред природата, че роднини и приятели са се събрали да си починат и да се позабавляват. Антъни беше пренощувал тук. По-скоро беше лагерувал. Къщата беше необитаема през последните години на живота на стария господин Джонс — той беше живял в старчески дом в Бракнъл, така че Уордли беше затворена.
Антъни беше поканил двама приятели от Лондон: Ивет беше над четирийсет, работеше нещо, свързано с театър, и беше привлекателна по някакъв чорлав начин с гъстата си рошава къносана коса, пълните устни, от които винаги стърчеше голоаз, и богатия дрезгав глас, прекъсван от пристъпи на раздираща тютюнджийска кашлица. Значително по-младият й любовник Оскар имаше най-кльощавите крака, които Сам беше виждала, и се кискаше непрекъснато, вероятно от нерви.
Джони и Мириам бяха дошли преди десет, много по-рано, отколкото искаше Антъни. В нетърпението си да намери решение на проблема с Уордли Джони явно се беше събудил призори, изпълнен с енергия и ентусиазъм. Както се случваше често, Мириам се мъчеше да не изостава от него, но й липсваше вроденият му оптимизъм и усилията й вече започваха да си личат: зад тъмните очила очите й бяха обрамчени от тъмни кръгове, а при Мириам това беше сигурен признак, че наближава поредният й пристъп мъчително главоболие. Устните й бяха стиснати, бореше се с болката.
Сам винаги беше смятала, че Джони и Мириам са странна двойка — Джони толкова приличаше на прекалено едро кученце, а Мириам бе толкова бледа и изнервена. Кърстен казваше, че те били доказателството, че противоположностите се привличат, че Джони с безкрайната си жизнерадост и оптимизъм имал нужда от тихото внимание на жена си, за да подреди живота си. Днес, докато тапите на шампанското изскачаха и чашите се пълнеха и опразваха все по-бързо, Сам видя, че Мириам се притеснява за Джони — и нищо чудно.
— Как е? — попита го Раф, щом пристигнаха и Антъни влезе в къщата за още възглавници.
— Зле. Но съм сигурен, че ще се разберем. — Джони още беше оптимистично настроен. — Решил е да прави тежка сделка. Просто трябва малко да го усмирим.
— А ако не успеете? Ако не иска да играе по вашите правила, защото си е подло копеле, което не иска да получиш Уордли?
— Но аз съм му брат!
Каза го толкова убедено, че Раф замълча и с нарастваща загриженост загледа и заслуша как подготвят пикника и как Антъни излага една пречка след друга. По-късно — тъкмо се канеше да отхапе голяма хапка пай с дивечово месо — Джони избухна:
— Закъде си се разбързал, Ант? Не разбирам. Ако го направим на няколко етапа, какъв е проблемът?
Антъни го изгледа презрително — жилавата му надменна физиономия беше идеална за това — и каза:
— Откажи се, Джони. Голям досадник си. Няма нужда да разваляш пикника на останалите.
— Но… Трябва да има решение, Ант.
— Всъщност не мисля, че има. Не и за теб.
— Но какъв е проблемът? Защо си се запънал така?
— Много съжалявам, Джони, но нищо не мога да направя. — Престореното съжаление на Антъни не заблуди никого. — Истината е, че хората невинаги получават какаото искат. Дори и ти. Може да ти е трудно да го приемеш, като се има предвид как ти върви всичко. Наистина ми е много неприятно да съм лош вестоносец, братле, но изглежда, че късметът ти просто се е изчерпал. Леле, леле.
Настъпи ледено мълчание. Досега никой не беше разбрал колко невъзможна е ситуацията. Цял живот горчивина и ревност избликваха от жестокостта на Антъни. Джони остана без думи, забравил да диша. Беше все едно да гледаш как някой рита дружелюбен кокер шпаньол. Джони искрено харесваше хората и предполагаше, че и те го харесват. И си беше така. С едно-единствено изключение очевидно — брат му Антъни.