Причината беше ясна. Когато бяха разпределяли чара в семейство Джонс, Джони го беше получил целия. По-големият му брат беше сух и тънък, с лицето му можеха да плашат малки дечица, и с презрително поведение. Антъни се обърна към Кърстен и попита с мазна усмивка:
— Още шампанско, миличка?
— Не, благодаря, Антъни — каза тя спокойно. После добави: — Може би не ми влиза в работата, но…
Антъни се усмихна смразяващо и я прекъсна:
— Напълно си права, мила. По-добре е да стоиш настрана, нали? Време е златното ни момченце да се научи само да води битките си.
— Може би не е знаел, че врагът си ти — каза Кърстен.
— Толкова по-зле за него — каза Антъни и протегна тънката си ръка. — А, ето, идва дългоочакваната помощ. — Изправи се. — Майка ти, струва ми се. — Погледна Раф и тръгна към главния вход на къщата. За човек с толкова дълги крака имаше странно скована походка.
Голфът на Даяна взимаше последния завой. Идвала от дома си в Ексетър, както обясни на всички, докато й опънаха шезлонга на шарена сянка, и имало ужасна навалица пред Хонигън, забавила я почти цял час.
За малко, докато Даяна ги засипваше с подробностите на възпрепятстваното си пътуване, а Бобо крадеше храна от поизпразнените чинии, настъпи неловко примирие. Антъни насърчаваше и двамата.
— Ето, Бобо, пастетът е прекрасен. Само внимавай да не ти стане нещо. Даяна, на коя отбивка каза, че била катастрофата? И колко коли се блъснали? А докъде стигаше опашката?
Постепенно всички, освен Даяна разбраха, че проточва разговора отчасти за да се измъкне от темата за Уордли, но и от злобното желание да види колко може да продължи тя с тази тема, която той явно смяташе, че е безинтересна за всички.
— През кое село ви отклониха, Даяна? — попита. Атмосферата вече беше натежала от неудобство. Единствено Инет и Оскар не усещаха нарастващото напрежение. Бяха се настанили в единия край на групата, подаваха си черешки в устата и се кискаха като пубери на училищен излет.
Даяна сбърчи чело, за да си спомни.
— Едно от тях почваше с „п“, струва ми се.
— За бога! — не издържа Раф. — Не може ли да говорим за нещо друго?
— Антъни ме попита нещо, Раф — строго каза Даяна. — Мъча се да си спомня, Антъни. Може да е било „п“, но не съм съвсем сигурна.
— „П“? Наистина ли? Кое ли е било. Ще ида да взема картата от колата, за да проверя.
— Стига вече, Антъни — каза Кърстен.
— Какво стига?
— Много добре знаеш какво.
— А, ще си задаваме гатанки значи. — Той се усмихна. — Време е за игри, така ли?
Джони не можеше да се сдържа повече.
— Дявол да те вземе, Ант, защо не искаш да направиш компромис? Планът на Мири ще сработи чудесно, ако му дадеш шанс. Ще получиш всички пари, които искаш за Уордли, но не накуп. Все можеш да почакаш няколко месеца, докато уредим вноските, или както там се казва.
Антъни се облегна назад на ръцете си и се загледа в по-малкия си брат — толкова откровен и неразбиращ.
— Времето изтече, малкият — отвърна. — Канех се да ти кажа. Уордли е на пазара от месец. Вече има много оферти. Един шотландец има парите и е готов да плати исканата цена. Вече е прекалено късно за глупавите ви схемички.
— Но… — Джони се запъна.
— Но… но… — подигра му се Антъни. — О, божичко. Какво става? Възможно ли е за първи път в идеалния живот на малкия Джони той да не получи това, което иска?
Джони го зяпна, не можеше да проговори. Ивет и Оскар спряха да се хранят с черешки и ги погледнаха неловко. Мириам сложи ръка на челото си и леко се наведе, заразтрива слепоочията си. Раф беше почервенял от гняв.
— В колата ми има карта — каза Даяна. Само тя не съзнаваше конфликта. — Можем да проверим името на селото. Пинклингтън или нещо такова.
Кърстен спокойно попита:
— Как е да си най-големият лайнар на света, Антъни?
Даяна избърса ъгълчетата на устата си с една салфетка.
— Моля те, Кърстен, на пикник сме.
Кърстен тихо каза:
— Понякога нещата трябва да се казват каквито са.
Даяна се покашля изискано.
— Тогава ще проверим името после. О, да, Антъни, с удоволствие. — И му протегна чашата си, за да й налее.