И я поведе през нещо, което май беше обрасла зеленчукова градина. Не се виждаше от къщата и беше заобиколена от гъст жив плет съвсем по вкуса на Кърстен.
Сред тревите и плевелите имаше малинаци; няколко храста касис се изтягаха между металните колчета.
— Гледай, това е най-хубавото — каза Кърстен.
До стената в другия край в сянката на някакво плодно дърво се спотайваше стара пейка. Кърстен опита дървената седалка с ръце, после седна, затвори очи и си пое дълбоко дъх.
— О — каза. — Мир, покой и мир…
— Когато близките ти са далеч — довърши цитата Сам заедно с нея. Думите, които Елизабет фон Арним беше държала закачени над бюрото си, отдавна бяха мантра на Кърстен и Сам ги знаеше наизуст.
— Но не и ти, миличка. — Кърстен я прегърна през раменете.
— Понякога и аз — каза Сам.
— Понякога всички — съгласи се Кърстен.
Сам не можеше да обясни защо се разбира толкова добре с майка си въпреки факта, че я беше оставила при Дейви и баба й още като бебе. „Майка й я е изоставила“ — така казваха хората. Тя с право можете да е огорчена, объркана, сърдита и всичко останало, но не беше. Приятелката на Кърстен — Джуди Сондърс, която не спираше да тръби, че децата са на първо място за нея — не се разбираше с нито едно от отрочетата си. Смяташе, че е много несправедливо Сам и Кърстен да са толкова близки. Казваше, че сигурно е защото Сам не е видяла друго. Това беше част от истината, но имаше и друго: Кърстен никога не се беше оправдавала и не се беше преструвала, че нещата не стоят така, както стояха. Както беше обяснила на Сам, всъщност нямала особен избор: знаела, че не може да остане с Дейви, и знаела, че като цяло Сам ще е по-добре с баща си и баба си в къщата, която познава, отколкото да се мъкне из непознат континент с майка без корени. И това беше вярно, поне докато не се появи Линда. Сам получаваше от баща си и баба си цялата любов и спокойствие, които й бяха нужни. От Кърстен получаваше нещо, което не можеше да й даде никой друг — можеше да зърне свят, в който имаше по-важни неща от дома и семейството, свят, в който си струваше да правиш жертви в името на това, в което вярваш. Когато музиката зае централно място в живота й, Сам вече можеше да разбере по-добре трудните решения, които бе трябвало да вземе майка й.
Което не значеше, че не й беше приятно, когато вече нямаше нужда от този невъзможен избор — за няколкото години, които бяха прекарали заедно в лондонската къща на Раф, Сам беше станала близка с майка си, и то във възрастта, в която повечето й приятели се отдалечаваха от родителите си.
Седна на пейката до Кърстен. Въздухът беше натежал от жуженето на насекоми, над всичко се беше спуснал дълбок покой. Не беше осъзнала колко напрегната е била по време на обяда, докато не започна да се отпуска. След малко каза:
— Мислиш ли, че Джони ще получи къщата?
— Не. Не и ако Антъни е твърдо решен да я продаде.
— Джони ще се оправи ли?
Кърстен не отговори веднага. После тихо каза:
— Зависи от него. Уордли е просто къща, но хората влагат в къщите си толкова много други глупости. — Обърна се към нея с усмивка, беше й хрумнало нещо. — Може пък да открие радостите на пътуването.
— Ами ако…
— Шт — прекъсна я Кърстен. — Гледай.
Сам погледна. На няколко метра от пейката беше кацнала птица. Дрозд. Отначало Сам не разбра защо майка й е толкова заинтригувана от нея, но после видя, че птицата не е сама. С наклонена на една страна глава — черното му оченце блестеше, — дроздът се взираше внимателно в един гущер, който го гледаше от сухата земя. Приличаше на малък дракон — с вирната опашка, крачката му бяха здраво стъпили в прахта, беше готов за атака.
Но първа се задвижи птицата. Подскочи напред на скованите си крачета някак дружелюбно, след това клъвна гущера по главата — бързо светкавично движение като удар с рапира, и с подскок се върна на предишното си място. Гущерът се сгърчи за момент и пак вдигна глава. Дроздът наклони глава на другата страна и няколко секунди го наблюдава, все едно някой току-що му беше подарил нова играчка и му е интересно да разбере какво ще направи гущерът. След това го нападна отново.
— Защо се бият? — попита шепнешком Сам.
Кърстен поклати глава.
— Не знам. Може би птицата защитава гнездото си? — Беше по-скоро въпрос, отколкото предположение.
Сам пак се обърна. Искаше да се намеси и да спре боя, въпреки че изглеждаше като честно състезание, което съперниците бяха избрали сами. Предимствата бяха на страната на дрозда, но после тя си помисли, че ако гущерът иска да докопа яйцата му и ако тя прогони птицата, ще помогне на натрапника да се добере до гнездото.