Постепенно обаче разбра, че борбата съвсем не е равна — гущерът се бореше за живота си. Отново и отново дроздът се стрелкаше напред в атака, гущерът се гърчеше и мяташе в прахоляка, но не можеше да се спаси от острия като рапира връх на човката му.
— Защо не избяга? — попита Сам шепнешком.
— Не знам. — Кърстен поклати глава.
— Трябва да ги спрем — каза Сам.
— Прекалено късно — каза Кърстен. И Сам видя, че е права. Ако сега изпъдеха птицата, щяха да обрекат гущера на бавна мъчителна смърт. Всеки път, когато дроздът нападаше и гущерът се опиташе да вдигне глава, движенията му ставаха все по-тромави, отчаяно извиване, безнадежден спазъм за живот. Нямаше да може да отбива ударите още дълго.
И след тона изведнъж всичко свърши. Гущерът изгуби равновесие, падна на една страна, човката на дрозда се превърна в копие и прониза розовата мембрана на коремчето му. Последен спазъм и вътрешностите на гущера се изсипаха в прахоляка. Крачката му потръпнаха, той шибна за последен път с опашка и после умря.
Закъсняла, Сам скочи.
— Къш! Къш, гадна птица такава! — Размаха ръце и птицата отлетя. Гадеше й се. — Защо гледахме какво става?
— Така е в природата — каза Кърстен със стегнато гърло. Сам виждаше, че и тя е потресена. — Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме.
— Беше отвратително. Трябва да го погребем.
— Тед Хюз има едно стихотворение за дроздовете — каза Кърстен. — Нарича ги машини за убиване — не си спомням точните думи. Винаги съм мислела, че преувеличава, но е бил прав. Ще го погледна, като се приберем.
— Гущерът нямаше никакъв шанс. — Сам почти плачеше.
— Да, горкото гущерче. Но ние не знаехме как ще свърши. Мислех си, че може би гущерът е агресорът — че иска да нападне гнездото или нещо подобно.
— И аз.
— И убиецът ни заблуди да го сметнем за храбър защитник. Постепенно разбрахме къде е истината. А после птицата дори изглеждаше различно. Забеляза ли? — Тя зашепна. — Накрая изглеждаше някак зла, нали?
— Просто следваше инстинктите си — каза Сам.
— Да. Но все пак. Когато се стрелна напред, за да убива, приличаше на птица убийца.
Сам потръпна.
— Най-обикновена птица.
— Птица убийца — повтори Кърстен. Очите й имаха мекото отнесено изражение, което придобиваха, когато семенцата на стиховете покълваха в ума й.
И тогава чуха сирената. Слаба и далечна, но се усилваше.
Сам се усмихна на това напомняне за външния свят.
— Дали са чули за бедното гущерче? — попита.
— Бърза помощ за земноводни? Боя се, че са закъснели.
Постепенно усмивката й се стопи и тя се намръщи.
— Слушай, Сам, като че ли идва към къщата.
— Може би към фермата.
— Не, към къщата. — Тя скочи. — Нещо се е случило. Бързо! — Сам хукна след нея през запуснатата градина, през вратичката и през поляната към къщата. „Джони — помисли си. — Джони е направил нещо! Опитал е да се удави. Сбил се е с Антъни“.
Сред дърветата в края на алеята, точно преди да стигне предния двор, имаше две коли. Едната беше полицейска, лампите все още святкаха в сенките между дърветата. Другата беше голфът на Даяна и по ъгъла, под който беше извъртян на пътя, веднага се виждаше, че нещо не е наред. Двама униформени полицаи — мъж и жена, слязоха и мъжът приклекна до нещо, което приличаше на риза, захвърлена в сенките. Раф помагаше на майка си да слезе от шофьорското място на голфа. Джони стоеше малко по-нататък, беше прегърнал Мириам през раменете. Полицайката отиде да говори с тях, но те не гледаха към нея.
— Господи! — ахна Кърстен и забави крачка.
Сам спря. Не беше риза. Беше Антъни, проснат между колата и дървото. Тялото му беше нашарено от светлина и сенки. Един от предните фарове на голфа беше строшен.
— Той…
Полицаят бавно се изправи.
— Лекарят ще трябва да го потвърди. Но не изглежда добре. Погледна си часовника. — Четири и петнайсет.
— Какво стана? — попита Кърстен.
Полицаят погледна Даяна. Тя стоеше, облегната на Раф. Изглеждаше още по-стара. Ужасно стара. Вдигна ръка пред лицето си и закри очите си, за да не гледа смазаното тяло на Антъни — краката му бяха извити неестествено, по светлата му риза аленееше кръв.