Раф я прегърна и каза насилено спокоен:
— Не го е видяла. Яркото слънце и сянката са заслепяващи. Сигурно се е паникьосала, когато го е блъснала.
— Според мен се опита да даде на заден — каза Мириам. Беше бледа като смъртта, но и тя говорете тихо, внимателно. — Тръгна назад, помислих, че го е видяла как пада, а после изведнъж даде напред. Изкрещях й да спре, но тя като че ли не знаете какво прави. Втория път мина право през него. — Тя потрепери.
— Господи! — каза Кърстен.
Раф пусна Даяна — тя остана сама до строшения фар на колата си — и отиде при Кърстен и Сам.
— Не гледайте — каза. — Сам, дръпни се. Прекалено е късно.
Но тя, разбира се, погледна, привлечена от същия импулс, който ги бе накарал да гледат смъртта на гущера. Никога не беше виждала мъртвец, но веднага разбра — по неестествения начин, по който беше извит вратът му, и по застиналите му, вкопчени в нищото пръсти, че Антъни е мъртъв.
Не искаше да го блъсне — каза Мириам.
— Разбира се, че не е искала — механично каза Раф.
Даяна отстъпи на няколко крачки от колата. Олюля се, след това каза с глас, какъвто Сам никога не беше чувала от устата й:
— Няма да поема отговорността за това. Отказвам. Не беше по моя вина.
— Никой не казва, че си го направила нарочно — каза Раф и се върна при нея. — Разбира се, че е било нещастен случай. Ужасен нещастен случай. Всички го знаят.
Ръцете на Мириам се отпуснаха до тялото й.
— Вината беше моя — каза. — Аз съм виновна.
— Мири — каза Раф, — не говори глупости.
— Вярно е! — Гласът й стана писклив от вълнение. — Изобщо не трябваше да оставям мама да кара на връщане от гарата. За бога, цял ден е зад волана. Сигурно е заспала или й е призляло, или и аз не знам какво!
— Видя ли какво стана? — попита я Раф.
— Не веднага. Движехме се бавно. Мама винаги кара много внимателно. Бях затворила очи — болеше ме главата — и първото, което разбрах, беше, когато усетих, че сме се ударили в нещо, и мама се разпищя, и аз отворих очи и видях Антъни. Беше паднал, но според мен беше добре, защото не можеше да го е ударила много силно, и значи той се мъчеше да се изправи. Видях как главата му се показа над капака, беше отворил уста. Не знам какво казваше — може би викаше. След това отново се понесохме напред. Опитах се да хвана кормилото, да дръпна ръчната спирачка, но беше твърде късно и колата се стрелна напред, и Антъни извика и лицето му изчезна, и… О! О, такъв ужас! — Тя зарови лице в рамото на Джони. Той още не беше казал нищо. Не можеше да откъсне очи от премазаното тяло на брат си.
— Не бях аз! — каза Даяна. Говореше троснато, все едно беше абсолютно нечестно да я винят за това, което се беше случило.
— Никой не казва, че си го направила нарочно, майко — каза Раф. Погледна я отпратено, по все пак се опита да направи нещата по-леки за нея. — С тези сенки и слънце между дърветата не се вижда добре. Като камуфлаж е. Полицията ще го разбере.
Полицаят въздъхна.
— Ще трябва да вземем показания от всички.
— Разбира се — каза Раф. — Трябва да си вършите работата.
Съвземаше се, затвърдяваше авторитета си и поемаше контрола над ситуацията. Пъхна ръка под лакътя на Даяна и се обърна към полицая с най-авторитетния си адвокатски тон:
— Но както виждате, полицай, майка ми е в ужасен шок. Всички сме шокирани. Предлагам да действаме постепенно. Нищо няма да спечелим, ако бързаме. Може би, когато дойде, докторът ще й даде нещо. Майка ми винаги е страдала от нерви. Няма да научите много от нея, докато е в това състояние. Хайде, майко. Ще те заведа вътре. Всичко ще се оправи. Повярвай ми.
— Сигурен ли си, Раф? — Тя вдигна очи към него, отчаяно търсеше успокоение.
— Просто ми се довери, майко. Няма от какво да се страхуваш.
— Е, щом си сигурен.
— Съвсем сигурен, майко. Докторът скоро ще дойде.
И бавно я отведе. Тя се влачеше на тънките си токчета по чакъла и се подпираше на Раф.
— Може ли да го покрием? — попита Кърстен, свали ленената си риза — остана по бяла тениска — и пристъпи напред.
Това сякаш върна Джони към живота. Той падна на колене до трупа на Антъни и го хвана за раменете.
— Не го местете, господине — обади се полицайката.
Но беше прекалено късно. Джони се беше превил над Антъни и плачеше. Това беше различен плач от гнева и разочарованието, които го бяха обзели преди малко.