— О, Ант! Ант! Не умирай!
Безнадежден плач.
Стояха и гледаха безпомощно.
След малко дойде докторът и потвърди смъртта на Антъни.
И все пак, въпреки всичко, когато Сам си спомняше този следобед, най-болезнен беше споменът на гущера и дрозда. Единствено тогава беше видяла как някой се бори за живота си, как цялата му същност е сведена до един-единствен императив — нуждата да оцелее. И беше очарована. Отвратена и отблъсната, но и очарована. С Кърстен можеха да спрат убийството, когато гущерът все още можеше да избяга, но не го бяха направили. Като зрители на гладиаторски игри на някоя прашна римска арена, те бяха напълно погълнати от битката на живот и смърт.
Смъртта на Антъни беше нещастен случай. Но тя си спомняше най-ясно убийството.
Защото го беше видяла. И защото мълчанието й я беше направило съучастничка.
7.
— Дишай! Нека музиката да диша и да пее!
Григори надвикваше звуците на челото и пианото, поклащате се и размахвате ръце.
— Пей, Сам! Вложи сърцето си!
Сам се опитваше. Наистина се опитваше — през целия си живот не се беше старала толкова. Ако свиренето беше само въпрос на воля, вече щеше да е втората Жаклин дю Пре. Блузата й беше прогизнала от пот, тя се навеждаше над челото, усещаше познатите му извивки до тялото си, внимаваше да улови всяка подробност, удряше нотата точно в средата — нейната запазена марка — истинският звук. След това изви гръб назад и изпъна торс, когато лъкът връхлетя върху струните за кресчендото. Всеки номер, който беше научила, всеки нюанс и оттенък — всичко беше напразно. Душата на музиката, алхимията, която взима поредицата ноти и ги превръща в произведение на изкуството, оставаше недостижима за нея.
Завърши с бравура — лъкът застина във въздуха, когато последната нота заглъхна — и зачака. Дори не погледна към седящата на пианото Надира, която също чакаше. Григори беше строг и взискателен. Именно затова го уважаваше и го беше избрала за свой учител. Един от най-великите челисти на своето поколение, той беше напуснал Унгария през 1956-а, но така и не беше развил пълния си потенциал на Запад. Имаше уважението на колегите си музиканти, но беше непознат на широката публика.
— Поредното недоносче — казваше често. И това беше през годините, когато все още можеше да свири. Сега отдавна бе прехвърлил седемдесетте, артритът беше сложил край на музицирането му и го беше превърнал от сприхав старец в същински тиранин.
— Махай се! — изкрещя й на първия си урок. — Хващай пътя и да не си се върнала, без да научиш сърцето на Шуман!
А на следващия:
— Ти на боклука ли ме изхвърляш? Да не съм учител в детската градина? Така ли си мислиш?
С наведена глава, вгледана в протритите нишки на килима, сега тя очакваше гнева му. Страхуваше се да вдигне очи, за да не види яда и разочарованието на лицето му. Най-вероятно вече беше осъзнал, че не си струва да я задържа като ученичка. Щеше да я изгони и тя не знаеше как щеше да го понесе. Сърдитият старец със сгърчени безполезни пръсти и грозно лице, покрито с тъмноморави петна, беше музикалният й баща през последните две години две години, за които тази разхвърляна мърлява стая в блок в Сейнт Джонс Уд, която миришеше на прах и котки, и забравени запаси тютюн, се беше превърнала в неин истински дом в Лондон. Беше работила дълго и усилено, за да спечели похвалата му, но губеше и своето, и неговото време. Сега, когато моментът на истината настъпваше, музиката я беше изоставила. Мисълта за това колко го разочарова беше дори по-лоша от тази за собствения й провал.
Тишина.
Това беше по-страшно от гнева.
Тя чакаше да я изгони.
— Сбъркал съм — щеше да й каже. — Мислех, че имаш талант, но съм сгрешил. Уроците ни приключиха. Довиждане.
И кой можеше да го вини? Защо един от най-добрите учители в Европа да си губи времето с ученичка, която има талант колкото на метроном? Просто механична способност да изважда правилните ноти в правилния ред, а не истински талант.
Той все още мълчеше.
Сам въздъхна. Това беше краят. Погледна Надира, която докосваше клавишите с върховете на пръстите си, както правеше, когато беше нервна, след това се наведе да прибере лъка в калъфа.
И после го чу.
— Сам? Какво правиш?
— Мислех… — Не знаеше какво е мислела, освен че този път той дори не си направи труда да й се ядоса. Вече не беше достойна и за гнева му.
— Сам.
Само името й, но изречено нежно. Очите й се вдигнаха към лицето му. Там нямаше гняв. За първи път, откакто го познаваше, той изглеждаше объркан.