— Сам, откакто майка ти умря… — почна той.
— Не е това — прекъсна го бързо тя. Нямаше да прибягва до съчувствието, защото знаеше, че не е вярно. През първите седмици след смъртта на Кърстен беше свирила по-добре от всякога. Музиката я беше понесла в обятията си и бяха полетели заедно. Или поне така си мислеше тогава. Сега изглеждаше, сякаш това се е случило с друг човек.
— А какво?
Тя не отговори. Как да опише жестокия юмрук болка, който бе стиснал сърцето й? Как да обясни гнева си от лъжите, които опорочаваха смъртта на майка й? Собствената й реалност вече беше толкова далеч от реалността на другите хора, че цялата хармония беше изчезнала. Как можеше да свири, след като искаше единствено да крещи срещу лъжите и увъртанията, изтърканите фрази и преструвките, да крещи: „Бъркате! Бъркате! Бъркате!“ А на дъното на всичко това — заровен толкова надълбоко, че го докосваше единствено насън, — се спотайваше ужасът, че те може и да са прави: че Кърстен се е самоубила. Мислеше си, че познава майка си, но не я познаваше наистина. Беше сгрешила за всичко. Ако можеше да намери дневника й… Но него го нямаше. Може би беше унищожен. Как да живее с такава несигурност, с такава неизвестност?
Не й стигаха думи да обясни как се чувства. Преди щеше да го вложи в свиренето, но това вече не помагаше. Сви рамене и каза:
— Не знам.
— Сам, повярвай ми, музиката ще се върне.
Не му вярваше. И как да му вярва? Досега не й се беше случвало нищо подобно. Винаги — независимо какво ставаше в живота и, въпреки кавгите с втората й майка, проблемите в училище, гаджетата, пиянските вечери и неприятностите — музиката винаги й беше вярна. Беше единствената константа, единственото, на което можеше да се опре въпреки всичко. А сега, когато най-много се нуждаеше от нея, тя я беше изоставила. Може би така ставаше, когато човек пораства. Може би щеше да е така оттук нататък и Григори просто беше любезен, защото — и това беше най-тежко — защото я съжаляваше.
Тя не искаше съжаление, най-малко неговото.
— Губя ти времето — каза.
— Това аз ще реша — отвърна той малко остро и обичайната грубост се върна в гласа му. — Но ти, Сам, мисля, че трябва да си починеш няколко седмици. Упражнения и гамата, добре, но не пиеси. Тъгувай за майка си. Прочисти си главата. — Той се поколеба, после по устните му плъзна усмивка. — Отпусни му края.
— Какво? Но „Фробишър“ е след по-малко от два месеца!
— Не е нужно да се явяваш на този конкурс, Сам. Ще има други.
— Но… — Сам погледна Надира и видя, че и тя е също толкова изненадана. „Фробишър“ беше голямата им цел от повече от година. Ако се представеше добре там — а Григори един-два пъти беше намекнал, че има шанс да го спечели, — кариерата й щеше да се изстреля нагоре. Мечтаеше за това от толкова време, че не можеше да го загърби сега.
— Трябва да ида на „Фробишър“.
— Понякога — започна тихичко Григори, — когато спуснеш кофата в кладенеца, тя излиза празна. Понякога, Сам, е най-добре да изчакаш отново да завали.
— Това някоя стара унгарска пословица ли е?
— Не. Ей сегичка я измислих.
Тя погледна през прозореца. Небето над Лондон беше бледо, безоблачно и чезнещо в лятната горещина. Скоро не се очертаваше да завали.
— Но ако не отида на „Фробишър“, значи всичко е било напразно.
— Нищо не е напразно.
Сам се замисли за малко, но не можеше да възрази. Наложи си да се съсредоточи. Просто трябваше да се старае повече. Иначе какъв беше смисълът изобщо да прави нещо?
— Трябва да ида на „Фробишър“. Няма да мога да се понасям, ако не го направя.
— А ако не си готова да дадеш най-доброто от себе си? Как ще се понасяш тогава?
— Е, нали каза, че ще има и други конкурси.
Григори поклати глава и не отговори. Всички знаеха, че лошото представяне на конкурс от величината на „Фробишър“ е по-лошо от това изобщо да не участваш. Но…
— Това е риск, който трябва да поема — каза тя.
— Хм. Ти си упорита глупачка. Не го одобрявам. — Той стана и посегна за бастуна си. — Къде съм си заврял запасите?
Сам улови погледа на Надира и видя леката й усмивка. Лекарите бяха забранили на Григори да пуши и жена му много се стараеше да държи това изкушение далеч от него. Учителят си криеше запаси в стаята, радостта да надхитри „полицията по удоволствието“, както я наричаше, беше също толкова важна като самите цигари. Веднъж Сам беше намерила един пакет в челото си.