— Мислех, че може да остана за малко. Да изпия чаша вода. Много е горещо.
— Да. Кога ли най-сетне ще се разхлади — каза Раф. — Съжалявам, Сам, някой друг път. Наистина бързаме.
— Мога и сама да изляза.
— Невъзможно. Заради алармата и така нататък.
— Госпожа Крауч няма ли я? — От кухнята в приземния етаж долиташе шумът на поне два домакински уреда.
— Днес има свободен ден. — Прахосмукачката млъкна. Явно се беше изключила сама. Раф си погледна часовника. — За нещо специално ли идваш, Сам? Надявам се, че не е спешно. — Погледна калъфа с челото. — Едва ли е приятно да го мъкнеш в тази жега.
— Свикнала съм.
Раф го вдигна да види колко е тежко.
— Мисля, че ще можем да сместим и него, и теб на задната седалка на аудито. Готова ли си, Лола? Трябва да мина през кантората за едни документи и после ме чакат в Камбъруел, така че по-добре да потегляме.
Не беше в стила на Раф да бърза — той винаги бе организиран. Беше повече от ясно, че не иска да я остави сама — дори под надзора на невидимата си чистачка — в къщата си. Което естествено можеше да е заради Лола и внезапното й собственическо отношение към дома му, но пък можеше да е по съвсем различна причина.
Лола не беше казала и думичка на Сам. Взе си чантата, мина бавно покрай нея и излезе. На устните й играеше усмивчица — победоносна вероятно.
Раф последва Лола и Сам навън и хлопна вратата. Не включи алармата — явно чистачката, чието присъствие беше отрекъл, щеше да го направи на излизане. Лола спря до предната врата, чакаше Раф да й отвори. Правеше дори най-малкия жест, все едно я гледат поне няколко души, и обикновено — Сам трябваше да го признае — си беше така.
До Бонд стрийт пътуваха в мълчание. Лола се наведе и дари Раф с продължителна целувка по устата, миглите й пърхаха, докато го целуваше, след това слезе от колата и се отдалечи, без да поглежда назад.
Сам също тръгна да слиза.
— Мога да те оставя у нас, ако искаш — подметна Раф.
А беше казал, че бърза.
— Ще седна отпред — каза Сам.
Докато си пробиваха път през задръстването към Пикадили Съркъс, Раф каза:
— Знаеш ли, недей да цъфваш така неочаквано. Не заради мен — знаеш, че винаги се радвам да те видя. Просто неприятният инцидент с Кърстен много изнерви Лола.
Все едно я изрита в корема — „неприятният инцидент с Кърстен“… Откога ужасната трагедия с майка й беше приравнена до неприятен инцидент?
Преди да успее да отговори, Раф продължи спокойно:
— Всъщност вероятно е най-добре изобщо да не идваш. Лола означава много за мен. Очевидно не колкото майка ти, но все пак… Знам, че са много различни, но искам между нас да се получи. Това не означава, че не искам да те виждам. Защо например не отидем да обядваме заедно другата седмица? Свободна ли си?
— Не — веднага отговори Сам.
— О, жалко. — Но не можа да скрие облекчението в гласа си.
Сам седеше свита, облегната на вратата, стараеше се да е възможно по-далеч от него. Той я погледна и почна:
— Виж, знам колко ти е трудно, но…
— Не знаеш! — каза Сам тихо, но твърдо. — Изобщо нямаш представа. За теб това е просто неприятен инцидент. Господи! Не мога да повярвам, че го каза!
— Знаеш, че нямах това предвид. Кърстен беше… беше… — Като по магия гласът му стана дрезгав от вълнение. — За бога, Сам, обичах майка ти. Никой не може да се сравнява с нея. Но… но сега тя е мъртва, а животът ми продължава… и в момента включва Лола.
— Използваш я като извинение.
— Така ли? И защо да го правя?
Покровителственият му тон накара Сам да каже:
— Заради дневника на Кърстен.
Не беше планирала да споменава дневника на майка си. Раф потрепери, все едно го беше ударила, след това мигом си възвърна самообладанието и каза:
— И кой дневник по-точно?
— Този, в който е пишела, преди да умре.
— Не знаем със сигурност дали си е водила дневник.
— Разбира се, че си е водила. И го няма, Раф. Също като стихотворението.
Той се обърна и я дари със заучено невярващ поглед.
— И ти мислиш, че са у мен? Откъде ти хрумна?
Сам се извърна, за да скрие усмивката си, и се загледа през прозореца. Минаваха над Темза. Под моста преминавате увеселително корабче, пълно с туристи.
— Едно птиченце ми каза — каза тя.