— Какво птиченце?
— Малка птица убийца може би?
— За какво говориш, по дяволите?
— Образно казано, Раф.
— Е, сбъркала си. У мен няма никакви книжа на майка ти. Ти ги взе всичките, когато бяхме в Гъл Котидж.
— Да, разбира се. Как можах да забравя.
— Недей да правиш от мухата слон, Сам. Мъчно ми е, че в момента не мога да ти помогна особено, но… Недей да се ядосваш, но говорих с няколко души и наистина смятам, че малко терапия може да ти е от полза. Ако парите са проблем, ще платя. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Не, благодаря, Раф. Вече направи предостатъчно.
И наистина беше така в известен смисъл. В краткия момент, когато го попита за дневника — за част от секундата, преди идеалната му адвокатска маска да се върне на мястото си, — всичките й съмнения се бяха изпарили. Раф много добре знаеше за какво му говори.
— А за обяда… — каза Раф, когато спря пред дома й.
— Благодаря. Ще ти звънна — каза тя. Измъкна челото от задната седалка. — Не се притеснявай. Ще ти звъня само на работа. Няма нужда да доизнервяме Лола, нали?
— Съжалявам, че се получи така — каза Раф.
„Не се и съмнявам“ — помисли си Сам.
Надира беше неспокойна и с нетърпение чакаше Сам да се върне. Не обичаше да е сама в апартамента, въпреки че нямаше да признае страховете си пред никого. Сикхското й семейство в Лестър беше убедено, че всяка секунда в Лондон тя се намира в смъртна опасност от крадци и изнасилвачи. Надира се присмиваше на страховете им. За какво говореха? Беше в безопасност и можеше сама да се грижи за себе си. Беше модерно и независимо момиче. Но дълбоко в себе си споделяше страховете им: Лондон беше голям опасен град, където непрекъснато ограбваха и насилваха хора. А в квартала често обираха апартаменти.
Сърцето й подскачаше всеки път, когато чуеше стъпки на бетонната площадка пред вратата — поредният тъмнокос младеж с рекламни листовки за пица или индийска кухня на половин цена. Тя сложи веригата на вратата. Нервността й се влошаваше. Едно време споделяше страховете си със Сам и приятелските й закачки й помагаха да се овладее. Напоследък обаче изобщо не беше лесно да говориш със Сам — за каквото и да било.
Запознаха се още първия ден в колежа. Надира забеляза Сам веднага не само заради таланта й, а и защото също като нея тя явно не се чувстваше в свои води в тази оранжерийна атмосфера. През първите дни човек лесно можеше да си представи, че всички останали студенти са приятели от години. Доста бяха учили в школата „Менухин“, други идваха от водещи лондонски академии или от Националния младежки оркестър. Двете със Сам се бяха аутсайдерки още от първия ден.
След това, когато натискът от страна на родителите на Надира да изостави музиката и да се насочи към по-конвенционална кариера достигна върха си, именно Сам й даде кураж да продължи. И точно докато работеше със Сам, тя откри къде е истинският й талант — в акомпанирането. Сега имаше постоянна работа, парите не бяха такъв проблем като преди, но между нея и Сам се беше отворила празнина. Всъщност по-скоро изглеждаше, че Сам се отдалечава от нея.
През седмиците, след като трупът на Кърстен беше открит в Гъл Котидж, бяха станали по-близки от всякога. Сам казваше, че не знае как би се справила без нея. Надира беше променила плановете си за ваканцията и се беше лепнала за Сам като пощенска марка: грижете се да се храни редовно и да спи нощем, и да продължава да свири. За Надира, чийто годеник беше развалил годежа им, когато тя беше дошла в Лондон да учи, музиката беше решение на всичко: нямаше разбито сърце, което не може да се излекува с няколко часа свирене дневно.
Но в началото на август, месец и половина след смъртта на Кърстен, нещо се промени. Надира осъзна, че Сам превръща трагедията — самоубийството на майка си — в сложна драма, която нямаше изгледи да свърши. Не че Надира беше толкова дебелокожа да си мисли, че Сам вече „го е преживяла“, но някои от коментарите на приятелката й показваха, че не приема версията за самоубийство. Надира мислеше, че в крайна сметка трябва да я приеме — иначе нямаше как да се сложи край. И двете мълчаха и не казваха направо какво си мислят, научиха се да цензурират думите си. Това правеше и двете нещастни, но не знаеха как да разрешат ситуацията. През последните две седмици на предварителното следствие бяха свели разговорите си до практични въпроси: какво да вечерят в редките случаи, когато и двете бяха вкъщи, чий ред е да изчисти печката, коя ще влезе първа в банята. Може би сега, когато следствието беше приключило, предишното им приятелство щеше да се върне.