— Мик? Сам Бозуин се обажда.
„Виж ти! — помисли си Мик. — Какво съвпадение“.
— Здравей, Сам. Какво има?
— Трябва да поговорим.
— Какво е станало?
— Не е за по телефона. Трябва да се видим.
— Хм. Ами добре. Само да си проверя програмата. — Мик се залюля на стола и се втренчи в тавана. — Мммм, май не става. — Инстинктът му подсказваше, че Сам Бозуин ще му докара неприятности, а той трябваше да поддържа отношенията си с Раф гладки. — Доста съм зает.
— Довечера — каза Сам. — След работа.
Мик реши, че това все пак е въпрос, макар че трябваше да признае, че не звучи като въпрос.
— Много бих искал, но не мога. Имам уговорена игра на скуош и после…
— Е, и? Отмени я. Няма да ти отнема много време. После може да правиш каквото си искаш.
— Така смятам да направя. За какво става дума?
— Не мога да говоря по телефона. Ще те чакам в кръчмата срещу офиса ти в шест.
— А, не. — Нуждата да си извоюва малко контрол над разговора го накара да се изправи на стола. Последното, което искаше, беше среща насаме със Сам под зоркия поглед на колегите си. Трябваше да е в Нотинг Хил към осем, така че каза: — Точно до Уестбърн Гроув има един винен бар. Можем да се видим там в седем и половина.
— Добре.
Той й каза името на улицата и добави:
— Значи седем и трийсет.
— Гледай да си там — твърдо каза тя и затвори.
Мик не беше свикнал да му говорят така. Но все пак, щом шефът му имаше доведена дъщеря, която се промъкваше в кабинета му посред нощ, когато мислеше, че в къщата няма никого, може би нямаше да е зле да разбере каквото може за нея. Пусна лаптопа и влезе в интернет.
Председателят на съдебното жури беше с тесни очила без рамки и маниерничеше. Но присъдата беше недвусмислена: невинни.
Невинни или неподлежащи на присъда — все тая.
Мик потисна желанието си да размаха победоносно юмрук — клиентите им бяха свободни. След месеци подготовка, неотклонно внимание към детайлите и отлагания това беше все едно гледаш как се срутва къщичка от карти. При изключително неблагоприятни условия Раф и екипът му бяха спечелили.
— Браво. — Мик се обърна към шефа си. Изражението на Раф беше като на професионален играч на покер, но задоволството му беше осезаемо. Никой в бизнеса не се наслаждаваше на добрата победа като него.
После Мик погледна към другия край на залата, където седяха седемте члена от семейство Пател. Лицата им бяха безизразни, не можеха да повярват. Господин Пател-старши явно обясняваше на една възрастна жена — навярно майка му или леля му — какво е станало току-що. Соли Пател, който беше изгубил зрението на едното си око и щеше да страда от главоболие още месеци, беше прекалено стъписан, за да говори.
Прониза го неудобство. Един от клиентите му — Сам Бойд, — който беше обвинен, че е ритал Соли Пател по главата, докато той лежал неподвижно на земята, го погледна за първи път през залата и срещна очите му. Не направи нищо толкова грубо като да се ухили или да вдигне палец, но посланието си беше ясно: „Размина ни се. Сега по-добре си пази гърба“. Мик видя как Соли Пател стисна юмруци.
— Добра работа — каза Раф. — Нататък ще е по-лесно, отколкото очаквах.
Мик почна да прибира документите в куфарчето си и не вдигна очи, докато съдебната зала не се поопразни.
Беше формалност.
— Наздраве, господин Хаус — каза Джейсън Франкс, когато се срещнаха да ги инструктират след делото. Тримата подсъдими, които се бяха потили през триседмичния процес със сака и вратовръзки, сега се бяха съблекли по ризи с къси ръкави, с лъснали татуировки. — Бяхте страшен! И вие, и екипът ви. — Ухили се на Мик. — Не знам как да ви благодаря. Ако минавате през Чингфорд, потърсете ни. Ще се радваме да ви почерпим. Добре сте дошъл по всяко време.
— Да, точно така — каза Шон. — Ако можем някак да ви благодарим, само кажете.
— Много мило от ваша страна — каза Раф.
— Или ако някак можем да ви помогнем. Ако някой ваш познат се нуждае от оправяне, такива работи.
— Шон — предупредително каза Джейсън.
— К’во бе? — Лицето на Шон беше самата невинност. — Просто искам да услужа.
Раф се усмихна снизходително, сякаш някое детенце току-що му беше предложило особено лепкав и гаден на вид бонбон.
— Това не съм го чул — каза твърдо. — Всичко хубаво, господа.