— Здравей — каза той и понечи да стане. — Тук нали е добре? — Автоматично премина на професионален тон. Дружелюбен, делови, но неангажиран. — Това чело твое ли е? Не знаех, че свириш.
— Да — каза тя, с което като че ли отговори на всичките му въпроси. Остави калъфа с челото на земята и дръпна стола срещу неговия. Трептеше от напрежение, сякаш ако я докоснеш, ще се разхвърчат искри.
— Какво ще пиеш?
— Ами… — каза тя неопределено. — Вода.
— Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силно? Аз пия бира.
— Добре тогава. Уиски. Двойно, с лед, без вода.
Нямаше средни положения с нея, помисли си Мик, махна на келнера и поръча.
— Е, Сам, кажи какво има?
Тя не се колеба.
— Онази вечер у Раф търсех нещо, което е мое.
— Да, така каза.
— Ами… не го намерих. Но мисля, че знам къде е. Искам да го вземеш вместо мен.
Мик се усмихна. Беше толкова искрена, все едно беше въпрос на живот и смърт.
— Бих могъл да ти помогна, ако знаех какво е това тайнствено нещо.
— Тетрадка, в смисъл голям бележник, светлосиня кожа, без подплата. Майка ми ги поръчваше специално от една фирма в Южна Каролина. Използваше едни и същи от години. Нещо средно между работен бележник и дневник. И с него може да има и едно стихотворение.
— И си даваш толкова труд за едно стихотворение?
— То е… важно.
— Сигурно. — Той направи пауза, за да й даде възможност да каже още нещо, но тя мълчеше. Той продължи: — Ще трябва да ми обясниш някои неща, Сам. Ако у Раф има нещо, което е твое, защо просто не му го поискаш?
— Защото казва, че не е у него. — Тя го изгледа презрително.
— Значи може и да не е.
— Знам, че е.
— Значи трябва да говориш с адвокат.
— Да бе, как не! Раф е от най-острите умове в правото. Не ми се вярва да мога да го победя в съда.
На Мик му се струваше, че се въртят в кръг.
— Щом знаеш къде е, как така не го взе онази вечер? — попита я.
— Тогава не знаех. Но сега знам. Поне така си мисля.
— Ами отиди и си го вземи.
Тя поклати глава.
— Вече сигурно са сложили свястна ключалка на прозореца. — Мик я гледаше неразбиращо, така че тя обясни: — Тогава влязох през един прозорец на горния етаж.
— Нямаш ли ключ?
— Не. Лола не иска да й се напомня, че мъжът й е имал истинска партньорка и съпруга. Но според мен Раф просто я използва като оправдание. Не ме иска в къщата.
Мик не каза нищо. Помисли си, че Раф може да има основателна причина да се опасява от доведената си дъщеря. Погледна лепенката на дланта й.
— Там ли се поряза?
— Да.
— Падаш си по катеренето?
— Изобщо не.
— Тогава?
Тя сви рамене и отвърна:
— Трябваше да го направя.
Докато келнерът им сервираше напитките, Мик я гледаше внимателно. „Трябваше да го направя“. Ехо от Грейс Хобдън. Но Сам изобщо не приличаше на Грейс Хобдън, съвсем не. Грейс Хобдън беше ненормалница от предградията, убийца, предрешена като нормална домакиня. А Сам изглеждаше така, сякаш никога нямаше да бъде нормална домакиня. Но имаше най-забележителните очи — сиво-зелени и дълбоко поставени, и изразителни тъмни вежди. Ако не беше толкова безмилостно сериозна, дори можеше да му се стори привлекателна. Тя повече отговаряше на неговия вкус, отколкото розовата и руса безмозъчна Лола, това беше сигурно.
— Много ми се иска да можех да ти помогна — започна той, — но…
— Можеш. Вземи дневника.
— Съжалявам, Сам.
— Не, Мик. Не си разбрал. Не те моля за услуга. Трябва да го вземеш.
— Трябва ли?
— Да. — Тя срещна погледа му, всякаква слабост беше изчезнала. — Не можеш да ми откажеш.
— Разбира се, че мога…
— Тогава ще кажа на Раф за теб и Лола.
— Не ставай жалка. Знаеш, че между мен и Лола няма нищо. И не е имало.
— И какво от това? Обзалагам се, че никой от двамата не е казал на Раф за онази вечер, когато беше у тях, нали? — Изчака го да отрече и се усмихна, когато той не каза нищо. — Двамата с Лола ще отричате, но той ще очаква точно това, нали? И дори да ви повярва, съмнението никога няма да изчезне.
— Заплашваш да наговориш на Раф куп лъжи за мен и Лола?
— Именно.
— Ще трябва да му кажеш, че и ти си била там.
— И какво от това? Нямам какво да губя. Освен това рискът си струва.