Изобщо не й отиваше.
9.
Лола изпищя.
Цяла сутрин й се искаше да се разпищи, но това беше, защото семейството на Раф се очакваше за вечеря, а предстоящото идване на Бригадата на откачалките беше достатъчно да накара всеки да пищи. Това обаче беше различно. Не беше подготвен писък — беше си съвсем спонтанен.
Стоеше на прага на свободната стая. Една от най-хубавите стаи в къщата, на втория етаж, в лошите времена на брака на Раф стаята на Сам, и от известно Лола време възнамеряваше да я колонизира. За нещастие майката на Раф също я харесваше и тъкмо затова Лола се беше качила тук с ваза лалета. Сега лалетата и вазата се бяха пръснали по земята.
Но от писъка й олекна, така че изпищя още веднъж. Нищо не може да се сравни с едно хубаво нищене. Жалко, че в къщата нямаше кой да я чуе.
Изтича в господарската спалня и грабна телефона.
— Раф, ти ли си?
— Аз съм, разбира се.
— Ох, слава богу! Слава богу! Ужас! Ужас!
— Какво има пък сега? Да не си си счупила някой нокът?
— Някой е влизал в къщата. Навсякъде има стъкла. Ужасно!
— Обади ли се на полицията?
— Не.
— Ами обади се.
— Добре.
— Този, дето е влязъл… там ли е?
— Не знам. Мисля, че си е отишъл. Но знам кога е станало. О, Рафи, толкова ме е страх! Ще дойдеш ли? Моля те!
— Знаеш, че не мога. Влизам в съда. И не ме наричай Рафи.
— Ох! — Лола захленчи.
— Виж, ще пратя някой при теб. А ти се обади в полицията, става ли?
— Става.
Лола набра номера на полицията, задъхано разказа за строшения прозорец на майчинския глас на другия край на линията, след това отиде да се облече. И за миг не й хрумна, че натрапникът все още може да е в къщата, ако изобщо някой бе влизал. По листата, които вятърът беше навял през строшения прозорец, съдеше, че е станало преди няколко дни, вероятно когато Раф беше в Бейзъл и беше забравил да пусне алармата, а тя беше на парти. Но не беше лошо да пораздвижи нещата. Когато Раф беше зает на работа — а това беше така през повечето време, — дните бяха дълги и отегчителни и няколко плещести полицаи можеха да пооживят нещата.
Беше поредният горещ ден. Тя се преоблече в бикини — две лентички плат на гърдите и чатала, уви се хлабаво в един шал, като в саронг, оправи си грима и излезе в градината да чака веселбата да започне.
— Какво правиш тук, да те вземат дяволите?
Мик Брейди беше последният човек, когото очакваше да види. Беше забравила, че работи с Раф. Стоеше на най-горното стъпало. Беше с разкопчана на врата бяла риза, униформената строга адвокатска вратовръзка беше разхлабена, сакото на костюма беше преметнато на едната му ръка. Носеше куфарче и не изглеждаше особено щастлив, че пак е в дома на Раф в Холанд Парк.
— Раф ме праща — каза спокойно той. — Каза, че имало крадци.
— А, да.
Мик погледна настрани към полицейската кола, паркирана пред къщата.
— Вече си повикала полицията.
— Да. Съжалявам, че ти изгубих времето.
— Може все пак да вляза да огледам. Нали трябва да докладвам на Раф.
Лола се отмести и го пусна да влезе. Беше забравила колко е привлекателен с гъстата си кестенява коса и тютюневите очи, което беше бонус, тъй като никой от двамата полицаи, които бяха дошли, не беше неин тип. Всъщност не бяха ничий тип. Двамата полицаи — единият висок и кльощав, а другият — нисък и дебел, тъкмо излизаха от гостната, когато тя затвори вратата след Мик. Високият, който точеше лиги по голите рамене и дългите загорели крака на Лола, каза:
— Събрахме цялата информация, която ни трябва засега. На ваше място веднага щях да се свържа с фирмата за алармената инсталация. Системата трябва да е регистрирала, ако нещо е било хвърлено през прозореца, дори никой да не е влизал в къщата.
— Добре. Ще го направя още днес.
Усмивката, придружаваща думите й, беше основно за Мик. Тя нагласи саронга, който се беше смъкнал на гърдите й.
— Ако искате още нещо… — предложи високият полицай с надежда и гласа, — веднага ни се обадете.
— Ще го запомня, полицай.
— Ще ви държим в течение на разследването — каза ниският дебел полицай.
— Благодаря.
Лола затвори входната врата след тях, обърна се и каза на Мик:
— Кафе?
— Само вода.