— Добре. — Тя тръгна към кухнята. Опитваше се да си спомни — сега, когато Мик се беше появил така неочаквано, — точно какво се беше случило между тях онази вечер. Доколкото си спомняше, бяха изпитали взаимно привличане. Сега, на дневна светлина, й беше ясно защо, но не се беше случило нищо особено. Обаче дали беше, защото тя му бе отказала, или защото той й бе отказал, или защото и двамата не бяха успели да се престрашат, или защото бяха заспали и после той си беше тръгнал — изобщо не беше сигурна. При всички положения се радваше, че той е тук, и се радваше, че е по бикини.
Беше вярна на Раф и се надяваше връзката им да продължи вечно, но той беше някак… пораснал и сериозен и понякога беше забавно да се мотае с мъже малко по-близки до нейната възраст.
Знаеше, че Мик я гледа, докато върви след нея към кухнята. Предположи, че гледката му харесва. Все пак харесваше на всички, нали?
— Откъде са влезли? — попита Мик.
— От горния етаж. Ще ти покажа. — Тя бръкна в хладилника и извади бутилка минерална вода. — Газирана?
Той кимна.
Тя мълчаливо му наля. Тишината нагнети между двамата приятно напрежение.
Мик взе чашата и попита:
— Ти каза ли на Раф, че те върнах тук от партито в събота?
— Върнал си ме? Аз да не съм пощенска пратка?
— Каза ли му?
— Защо питаш? Да не би да се е държал подозрително?
— Просто се чудех.
— Не. — Тя го изгледа невъзмутимо. — А ти?
— Не. Не ми се стори важно…
На Лола това не й хареса. Все едно не мислеше, че тя си заслужава да я спомене. Каза обидено:
— Раф може да не мисли така. Понякога е доста ревнив. Дори когато няма причини.
— Може да е благодарен. Че съм те изпратил де.
— Може. — Лола го изгледа втренчено. Въпросът му и признанието, че нито един от двамата не беше казал на Раф, обгръщаше срещата им в тайнственост, която изведнъж стана сексуална.
Въпреки че между тях не се беше случило нищо — е, нищо особено де, — щеше да е невъзможно да кажат на Раф сега, след като бяха минали няколко дни.
Мик остави чашата на гранитния плот и каза:
— Покажи ми откъде са влезли.
— Закъде си се разбързал?
— Трябва да се връщам в кантората.
— Кантората. — Лола го каза с презрение. „Кантората“ винаги й се пречкаше. Мъжете като Мик и Раф просто я използваха като извинение, като нещо, зад което да се скрият, когато не искаха да се съобразят с нейните планове. За нея „кантората“ беше парвенюшкият вариант на дядовата й барака в градината, оборудвана с електрически чайник и опръскан с боя транзистор. — Ще ме умориш от скука. — Темата за кантората беше изоставена.
Тя го поведе по стълбите, минаха през първия етаж, който беше изцяло зает от огромната спалня, в която спяха с Раф, с по една баня и едно помещение за дрехи във всеки край, и се качиха на втория, където беше свободната стая.
— Тук — каза и отвори вратата на стаята, която някога беше на Сам.
Мик мина покрай нея. Стъпваше внимателно, за да не настъпи лалетата, които Лола беше изпуснала. После погледна строшения прозорец, стъклата по килима и клонките бръшлян, които вече бяха плъзнали през дупките.
Надникна през прозореца към вътрешния двор.
— Господи! — възкликна. — Доста е високо. Как са се качили според теб? Със стълба?
— Нямаме стълба. А и според мен е доста подозрително да мъкнеш стълба посред нощ.
Той рязко се извърна.
— Защо посред нощ?
— Ами… трябва да е станало онази вечер, когато се видяхме на партито. Нали си спомняш, че когато се върнахме, алармата не беше включена? Раф е забравил да я пусне на излизане, но няма как да го кажа на полицията, нали?
— Защо?
— Как защо — заради застраховката.
— Откраднато ли е нещо?
— Не знам. Всъщност мисля, че никой не е влизал. Най-вероятно са били хлапета — метнали са камък.
— Намери ли камък?
— Не, но… Може да е паднал отвън. — Гласът й заглъхна.
Мик продължаваше да гледа през прозореца. Подръпна бръшляна, за да провери колко е здрав.
— Лудост — промърмори. — Тоя, дето се е качил, явно е ненормален.
— Ако се е качил — поправи го Лола.
— Да проверим градината.
— Защо?
— Да видим как е влязъл.
— Има ли значение?
Мик не отговори. Вече беше тръгнал надолу по стълбите към кухнята. Двойните врати водеха към оранжерията и оттам в градината. Лола започваше леко да се дразни от решимостта на Мик да се прави на детектив. Беше застанал насред вътрешния двор, вдигнал глава, и оглеждаше задната стена на къщата. Под този ъгъл профилът му и извивката на шията му се очертаваха много хубаво. На Лола й хрумна, че ако някога реши да изневери на Раф — и, да си го кажем направо, все някога щеше да се случи — май нямаше да намери по-добър вариант от Мик Брейди.