— Така ли? Защо?
— Не си ли чувала историята?
— Коя история?
Джони въздъхна. Раф не беше казал и на Кърстен и трябваше Джони да й разкаже една октомврийска вечер, когато бяха на почивка в Южна Франция и тя безгрижно печеше кестени в камината. Един изскочи от металния тиган и прогори килима. Раф и Мириам изпаднаха и див ужас.
— Баща им е загинал при ножар — каза Джони.
Очите на Лола — които съвсем не бяха малки — станаха напрано огромни.
— Наистина?!
— Раф е бил на пет или шест, а Мириам на десет. Един неделен следобед татко им се качил в спалнята да подремне. Предполага се, че е заспал с цигара в ръка и се е задушил от дима. Даяна извела децата, но той загинал. Цялата къща изгоряла.
Лола погледна къщата. Виждаха силуета на Раф — сновеше из кухнята от масата към печката и обратно.
— Бедното дете — каза тя. — Дали затова сънува толкова кошмари?
— Още ли сънува кошмари?
— През няколко дни. Но никога не ми е казвал за пожара.
— Той не говори за това. Знам го от Мириам. — Поколеба се. — И то след като бяхме женени вече от година.
— Знаех си аз, че има нещо — замислено каза Лола. — Раф се променя, когато е със семейството си. Те са близки, но не е обикновена близост, нали? Човек не би казал, че са много привързани един към друг.
Лола се издигаше в очите на Джони, но той отвърна лоялно:
— Те са сплотено семейство.
— Очевидно. Но не оставаш с усещането, че им е приятно да са заедно, нали? По-скоро не могат да избягат от това. Като центробежна сила, само че наопаки. Как се казваше това?
— Центростремителна.
— Точно така. Все едно не могат да се откъснат един от друг дори ако искат.
— Подобни трагедии често сближават оцелелите.
— Сигурно си прав. Всъщност може би затова Даяна винаги изглежда някак… знам ли… застинала. Все едно реалността е прекалено тежка, за да се изправи пред нея.
— Ти май не си само хубаво личице и цици. — Джони пак напълни чашите. Седяха в приятно мълчание, вече се смрачаваше.
— Радвам се, че с Раф се събрахте, Лола — каза Джони. — Ти му действаш добре. Кърстен все казваше, че половинките на Хаус трябва да стоят рамо до рамо; предполагам, че защото те тримата са много близки.
Лола го дари със зашеметяваща усмивка.
— Ще стоя рамо до рамо с теб по всяко време, Джони.
— Добре. Не възразяваш, че споменавам Кърстен, нали?
— Не, разбира се. Чувствам се застрашена единствено от по-млади и по-хубави от мен жени. Защо да се притеснявам от някаква стара умряла нещастница?
— Какво?! — Внезапната й грубост го изненада. Задъха се, както ставаше обикновено, когато хората бяха преднамерено жестоки.
Тя сигурно усети, че е прекалила — вероятно шампанското си казваше думата, — защото каза отбранително:
— Е, тя наистина е мъртва и сигурно й е било много кофти, щом като се е самоубила, нали?
Джони остави чашата си. Свъси вежди. И каза внимателно:
— Кърстен беше най-блестящата и удивителна жена, която съм срещал. Смъртта й е ужасна, ужасна трагедия. Никога недей да говориш за нея по този непочтителен и отвратителен начин. Ясно?
— Ясно. Щом казваш. — Лола изля остатъка от бутилката в чашата си и погледна към вратата на оранжерията. Мириам беше излязла и идваше към тях. Лола каза небрежно:
— Ходил си при Кърстен миналата зима, когато е била в Щатите, нали?
— Да. Защо?
— Просто питам. Здрасти, Мириам. Как върви вътре?
— Добре — каза Мириам, но всъщност гледаше подредените от Лола свещи с обичайната си угрижена физиономия. — Наистина ли трябва да има толкова много свещи?
Джони стана и я прегърна.
— Не се притеснявай, мила. Съвсем безопасно е. — Гледаше да е с гръб към Лола, не искаше да вижда доволната й усмивчица. Мислеше си, че ги е прочела като книга, но нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос.
— Някой да иска бренди?
Раф се облегна на стола с доволна въздишка. Вечерята беше приключила — и беше триумф. Беше ненадминат готвач, на практика на професионално ниво, и се беше доказал още веднъж, което го правеше доволен.
Лола облиза последните остатъци шоколад от лъжичката си и каза.
— Жестоко!
— Хм. Щеше да е по-добре с несолено масло — каза той. Но си личеше, че е удовлетворен.