— Наистина беше много вкусно — каза тя.
Той я гледаше как облизва устните си от шоколада. Неясно защо готвенето винаги го правеше зверски похотлив. И по-добре — иначе тя щеше да настоява всяка вечер да ходят на ресторант.
— Бих пийнал едно бренди — каза Джони и извади дебела пура.
— Ще ти донеса — каза Мириам, стана и почна да вдига чиниите.
— Остави ги, мила — каза Джони. — Изглеждаш уморена.
Лола знаеше, че точно сега би трябвало да скокне и да почне да се прави на усърдна хаусфрау, но мразеше да бърза с разчистването, а и щом Мириам искаше да се натяга и да се прави на семейната Пепеляшка, коя беше тя, че да се намесва?
— Не, аз ще го донеса — каза Раф. — Мириам, седни и си почини.
— Почивка? — възкликна Джони. — Тази дума я няма в речника на Мири.
Раф хвърли поглед към Лола. Одобряващ. Лола правеше топчета от разтопения парафин.
— Значи трябва да взима уроци от Лола.
Лола го замери с едно топченце, но той вече се беше обърнал и тръгваше към къщата. Даяна я изгледа укорително, но не каза нищо. Даяна никога не правеше забележки, което напълно устройваше Лола. Особено когато Раф беше в толкова добро настроение.
Раф се забави. Беше прекалено да се надява, че е започнал да нарежда съдовете в миялнята, а утре чистачката нямаше да идва, така че Лола сигурно сама трябваше да се потруди — не че се оплакваше. Джони говореше за ремонтите, които трябвало да направят в Уордли, с кулата било най-сложно, защото трябвало да се посъветват с много хора заради статута й на паметник на културата…
— Мириам! — прогърмя гласът на Раф. Бяха толкова погълнати от приказките на Джони, че не го бяха забелязали да идва по пътеката. Лола веднага видя, че е вбесен.
— Мириам, ти да не си… — И не довърши въпроса, само гневно изгледа Мириам; толкова беше вбесен, че за първи път Лола почти я съжали.
Даяна неспокойно се покашля и каза:
— Тези септемврийски вечери са толкова приятни. И трафикът почти не се чува.
— Ти ли го взе? — попита Раф.
Очите на Мириам бяха опулени. Широкото й плоско специфично за рода Хаус лице винаги напомняше на Лола на някакво земноводно. Стресната, сега приличаше на жаба повече от всякога. Но след това Мириам ненадейно се усмихна.
— Кое, Раф? Нещо ти е изчезнало ли?
— Да, дявол да те вземе!
— Какво? — попита Джони.
— Мириам знае — каза Раф.
Джони се обърна към жена си:
— Мири?
Тя не отговори, но като по чудо тревожната бръчка, която беше на челото й цяла вечер, изчезна. Изглеждаше почти развълнувана.
Раф се надвеси над тях.
— Какво направи с него? — попита настойчиво.
— Не е у мен — каза тя.
— Кое? — попита Джони.
— Не ти вярвам. Кога го взе? — попита Раф.
— И без това не е твой — каза Мириам.
— Това си е моя работа — каза Раф.
Даяна шаваше неспокойно, както винаги, когато имаше дори намек за неприятности. Каза:
— Стана ли вече десет? Време е да гледаме новините.
— Джони, трябва да тръгваме — каза Мириам.
— Не бързай — каза Раф. — Трябва да съм сигурен, че не си го взела.
— Претърси ни, като искаш — каза Мириам.
— Това е смешно! — възкликна Джони. — За какво говорите?
Раф се стовари върху един стол и закри очи с ръка.
— Дневникът на Кърстен — каза. — Последният й дневник. Взех го от Гъл Котидж, когато отидох там със Сам, след като Кърстен умря… Той… Мислех, че е по-добре да го пазя в тайна.
Джони се намръщи.
— Но тези неща сега не са ли на Сам? Вие с Кърстен бяхте разделени и…
— Никога не сме били официално разведени.
— Но все пак Сам е взела всичките й други книжа. Какво му е различното на този последен дневник? Сам трябва да вземе и него.
— На теория да, но на практика… — Раф въздъхна. — Виж, цялата тази история е достатъчно тежка за Сам. Просто се опитвах да я защитя.
— Да я защитиш? От какво?
Раф не отговори веднага.
— Сам — каза замислено, обърна се към Лола и попита: — Кой е идвал тук днес? Сам идва ли?
— Разбира се, че не. Щях да ти кажа — каза Лола.
— Кой друг?
— Ами никой. Освен двамата полицаи. Сигурна съм, че не са взели нищо.
— Не са те.
— Ами този мъж, който работи за теб? — Лола се намръщи, все едно се мъчеше да си спомни. — Ник…