— Мик Брейди — каза Раф. — Не, той няма нищо общо. Сам трябва някак да е влязла. Но как е разбрала?
Въпросът увисна във въздуха.
Лола беше стъписана. Беше видяла дневника на Кърстен, когато Раф се върна от Гъл Котидж след смъртта й. Беше доста разсеян и го беше оставил в стаята, където държеше дрехите си, и тъй като всичко свързано с вече покойната му съпруга събуждаше любопитството й, тя го разгледа, но бързо загуби интерес. Ако вътре имаше някакви сочни подробности за секса с Раф или някакви тайни любовници, може би щеше да упорства, но имаше основно откъси от стихове за птици и разни поне според нея абсолютно безинтересни неща.
Даяна се усмихна и каза:
— Раф, каква прекрасна вечер. Благодаря ти. И на Лола. Наистина беше чудесно.
Раф си наля коняк и разклати чашата.
— Точно така, майко. Ние сме едно голямо щастливо семейство. Нищо никога не се променя.
— Да, прекрасна вечер — повтори тя. — Чудя се дали пак ще можем да поседнем навън тази година.
— Прогнозите са за бури с гръмотевици — каза Мириам.
Раф стисна главата си с ръце.
Даяна седеше на крайчеца на леглото и слушаше как Раф и Лола трополят в стаите долу. Опитваше се да мисли за практични неща — за превъзходния шоколадов мус, който беше направил Раф, за това колко беше хубава градината, осветена от свещи, за капнатото на полата си — но някъде дълбоко в нея се спотайваше ужас, който не искаше да си иде. Насили се да мисли какво ще прави утре. Трябваше да отиде да потърси дамаска за едно кресло. Щеше да вземе мостри, да си ги отнесе вкъщи и да избере на спокойствие. Няма смисъл да прибързваш с толкова важни решения. И трябваше да купи кристал за сватбата на съседската дъщеря. Това щеше да й отнеме по-голямата част от следобеда.
Ужасът обаче не се махаше. Струваше й се, че нещо се промъква в мрака, опасност, като вълна, която се плиска по ръба на малкото й семейство. Винаги изпитваше поне малко страх — не можеше да си представи живота без страха, — по напоследък нещата се бяха влошили. Много.
Легна в леглото и се зави. Лежеше и се взираше в мрака.
Трябваше да запази спокойствие. Но как?
Това винаги беше най-трудният въпрос.
Раф затвори телефона и си развърза обувките. Лола — беше проявила забележителен такт и си беше легнала, без да му задава въпроси — или спеше, или се правеше, че спи. Всъщност нямаше значение.
Трябваше да унищожи дневника веднага щом го прочете. На няколко пъти беше на ръба да го направи — в офиса имаше машина за рязане на хартия. Домашният боклук винаги е най-лесният начин да изгубиш нещо. Но не успя да го направи. Когато прочете дневника — първо набързо, после внимателно в деня, след като беше открито тялото на Кърстен, беше изумен как дневникът връща гласа й към живота. Прекрасният й неповторим глас. Провлечените гласни от Средния запад, които придаваха аромат на всяка фраза, бавни и целенасочени като река, която постепенно напредва към морето. Липсваше му усмивката й, липсваше му смехът й, липсваше му топлият аромат на кожата й до неговата, но повече от всичко му липсваше гласът й. Гласът, който никога вече нямаше да чуе. И всеки път, когато понечеше да унищожи дневника, откриваше, че не може. Това беше последното останало от нея. Не можеше да участва в унищожението му.
А сега вече бе прекалено късно.
Слабостта ли го беше спряла, когато все още имаше възможност да го стори?
— Трябва да се обадя по телефона — каза Мириам, когато с Джони се върнаха в тесния си лондонски апартамент. След смъртта на Антъни се беше наложило да продадат хубавата си къща в Ландбрук Гроув, за да платят данъците за наследството, но за щастие им останаха малко пари и си купиха малък апартамент близо до Глочестър Роуд. Джони често го използваше, когато беше в Лондон през седмицата. По работа — казваше. Въпреки че тя невинаги беше съвсем сигурна в това.
— Нямо да се бавя — каза му.
— Добре, мила. — Той влезе в спалнята. Тя погледна захлопнатата врата и в сърцето й се надигна познато безпокойство. „Добре, мила“. Напоследък любезностите му бяха машинални. Истинската нежност и чувствата си бяха отишли отдавна. Той беше мил и верен, тя го знаеше още когато се омъжи за него и това беше една от причините да го избере. Но не беше най-важната. Най-важната причина беше, че е приятел на Раф, вероятно първият му истински приятел, и тя инстинктивно знаеше, че може да загуби Раф, ако бъде изключена от приятелството им. Раф беше заел мястото на покойния им баща и я беше предал на Джони в църквата — на най-добрия си и донякъде единствения си приятел. Беше я предал. Колко странен израз. Всъщност не я беше предавал. Джони беше станал част от семейството, това беше единствената промяна. Кръгът оставаше ненарушен.