Кръгът никога не трябваше да се нарушава.
Точно затова трябваше да вземе дневника. За щастие познаваше човек, към когото можеше да се обърне в такъв момент. Запрелиства телефонния указател и стигна до буквата К.
Е, имаше смисъл. Човек вика някой да му смени стъклото на прозореца, да му отпуши канала или да му поправи колата. Защо не и за това?
Когато затвори, Мириам остана неподвижна известно време. Чувстваше се изцедена. Не уморена, а някак изстискана, както винаги, когато действаше решително, а това не се случваше често. Никой не можеше да каже, че го прави често.
Чувството беше приятно обаче. Някакво облекчение, от което сякаш се понасяше във въздуха.
Когато се носеше така, спомените ставаха почти поносими. Спомни си къщата, в която живееха, преди баща им да умре — боядисана в бяло къща с врата и пет прозореца точно като на картинките, които рисуваше малкият Раф с новите си цветни моливи.
Наистина ли изглеждаше така? Или паметта й си правеше шеги?
Поредната гореща вечер в града. Не се дишаше.
Раф идваше през поляната към къщата. Кученцето беше в ръцете му — кучето на татко. Раф знаеше, че му е забранено да си играе с него.
Да не би да беше забравил какво става, когато не слуша? В стаята нямаше въздух, това беше проблемът. Мириам се давеше. Задушаваше се.
— Сега ще те науча! — каза татко предния път, когато Раф беше взел кученцето без позволение. — Урок, който няма да забравиш. Донеси ми морското си свинче, Раф.
Мириам не харесваше особено морското свинче. Преструваше се, защото Раф го харесваше и защото човек трябва да обича животните, но Тъпенс имаше кръгли черни очета с едно-единствено изражение и дълги нокти, които драскаха, ако не го държиш както трябва.
Раф донесе домашния си любимец и застана до татко им, а той изкопа дупка в градината, където бяха вадили картофите и земята беше рохкава и лесна за копане. Дълбока дупка. Татко сложи Тъпенс в една кутия и я затвори. Чуваха как Тъпенс драска и се мъчи да се измъкне. Татко натисна капака, сложи кутията в дупката, засипа я и утъпка пръстта. Мириам плачеше, а Раф само гледаше. Като че ли не разбираше какво става.
Погледна татко си, когато той заравни пръстта.
— Сега може ли да си поиграя с него?
— Утре — каза татко му.
И тогава Раф запротестира:
— Ама той не иска да стои в кутията! Не може да диша!
Докато татко им ги влачеше към къщата, те пищяха. Не ги пусна, въпреки че Мириам стоя будна цяла нощ, представяше си. А на сутринта, когато се затичаха през окъпаната в роса градина и изровиха картонения ковчег, Тъпенс беше вкочанен и студен.
Татко им ги намери, усмихваше се.
— Нека да ти е за урок, Раф. Другия път, когато не ме слушаш, ти ще си в кутията. Разбра ли ме?
А сега Раф отново беше непослушен и нещо се беше случило с кучето. Този път Раф щеше да бъде наказан и заровен под земята…
— Добре ли си, мила? — попита Джони.
Мириам се обърна към него в тъмнината. Той не виждаше сълзите, които се стичаха по лицето й.
— Прегърни ме — каза тя. — Прегърни ме!
10.
— Защо, за бога, не ни каза веднага? — Раф беше настръхнал от безсилие.
— Не мислех, че е важно.
— Не е важно? Че си имала любовник? Нали ти е ясно, че обвинението ще умре от щастие?
Грейс Хобдън го зяпна неразбиращо. В такива моменти широкото й бледо лице напомняше кравешка муцуна. Затворническата храна и без съмнение солидното количество медикаменти изобщо не бяха подобрили външния й вид. Беше напълняла, косата й висеше на безжизнени кичури около лицето й. Чоплеше неспокойно кожичките на ноктите си. Мик я гледаше с някакво смутено очарование и се опитваше да си представи как тази наглед обикновена жена взима кухненския нож и го забива в търбуха на спящия си мъж. Видеоклипчето, което се опитваше да прожектира в ума си, непрекъснато засичаше. Просто не ставаше. През цялото време си беше мислил, че някакво парче информация липсва — може би ключът беше в тайнствения любовник.