Мик взе автобуса до Юстън и тръгна по Гоуър стрийт. Спря да си купи вода от едно кафене. Имаше половин час до срещата със Сам, така че седна на една сенчеста пейка на Бедфорд Скуеър. Все още не беше сигурен дали да й даде дневника. Когато й се обади, й каза само, че иска да поговорят.
— Взе ли го? — веднага попита тя.
— Трябва да поговорим — само каза той.
Което беше гадно — да държи момичето в напрежение. Но пък след последната им среща ставаше гаден само като се сетеше за Сам. В края на краищата той се беше държал дружелюбно и ето докъде се беше докарал. И той можеше да се поупражнява в извиване на ръце. Освен това нямате начин да й даде дневника, преди да го прочете.
Нормално Мик би изпитал известни угризения, че чете личен дневник, но този път дори не му хрумна. Първо на първо, търсачката в интернет му беше дала информацията, че всички книжа на Кърстен Уолър, включително всичките й ранни дневници, вече са част от архива на някакъв американски университет, собственост на учени и биографи, и същото несъмнено щеше да се случи и с този. Така че Кърстен трябва да беше писала със съзнанието, че рано или късно мислите й ще станат обществено достояние. Ако не го бе искала, би унищожила дневника, преди да се самоубие. Освен това поведението на Сам беше толкова безскрупулно, че Мик се чувстваше в правото си и той да е безскрупулен. А освен това — и това беше достатъчна причина само по себе си — беше любопитен.
И все още беше любопитен. Беше прочел целия дневник в деня, когато го беше извадил от скривалището в пианото на Раф, и беше обърнал специално внимание на последните страници. Когато го затвори, имаше повече въпроси, отколкото когато го беше започнал. Най-големият въпрос беше също така най-простият: за какво беше цялата врява?
Защо Раф беше положил такива старания да скрие дневника от Сам и защо тя беше толкова настървена да си го върне?
Кърстен Уолър имаше широк старомоден почерк, който се виеше и танцуваше по страниците; на места ставаше толкова едър, че имаше място само за няколко думи, които понякога бяха неясни — вероятно бележки, нахвърляни за някое стихотворение, като „небе и вода сини като възмездие“ или други прекрасно земни като: „Не забравяй — рожденият ден на Сам“. На други страници почеркът беше толкова ситен, че целите листове бяха изписани с думи, парчета стихове и фрази, наблюдения. Обикновено бяха оформени по нормалния начин, но от време на време тя си играеше с тях: едно дълго подробно описание на фермер, който връща кравите си от паша под косите лъчи на залязващото слънце, беше написано по ръба на листа, в спирала, която се виеше навътре и завършваше с една-единствена дума в средата — „Дом“. Няколко страници по-нататък имаше друга версия на същото стихотворение в проза, написано във формата на кравешка глава. До него имаше нещо като списък за пазаруване: мармалад, чай, батерии.
По-голямата част от дневника беше написана миналата зима, в Щатите. Кърстен Уолър невинаги слагаше дата, но имаше достатъчно, за да се добие обща представа. Писаното в началото намекваше за болката, че е напуснала Англия, за нуждата да се потопи в работа. Когато се споменаваха хора, обикновено беше само с инициали. Р. и С. не бяха проблем, но кои бяха А. и М.? Кой беше този Дж., с когото се беше видяла и дълго бе разговаряла за Д.? Някой ден това сигурно щеше да е задачка за студентите, които щяха да пишат за нея. Вероятно щеше да има повече смисъл за Сам, отколкото за него.
Кърстен Уолър беше запленена от птиците — нямаше съмнение. Мик също беше преминал тази фаза, когато беше единайсетинагодишен, малко преди вниманието му да се насочи към Ейми Тагарт, красива шестокласничка, и бе забравил гмурците и бекасите. Кърстен обаче не беше обикновена почитателка на птиците: всъщност изобщо не говореше за птиците с истинските им имена. „Птицата на лятното небе“ — какво беше това? Чучулига ли? Или ястреб? И „крадецът на сладолед“ можеше дори да не е птица, въпреки че другите бележки показваха, че е. Споменаваше и една птица-лъжкиня, птица-сбогом и птица-убийца — е, това можеше да е сврака или орел, въпреки че една друга бележка на същата страница, където говореше за строшени черупки, го наведе на мисълта за дроздове. Чудеше се какво е станало със завършените стихове. Вероятно бяха у Сам.