— Исках дневника — каза тя. — Не мислех за опасността. — Но потрепери, сякаш едва сега осъзнаваше поетия риск. Отпи от бирата.
— Реших, че щом си готова на такъв риск, мога да ти помогна поне малко.
— Да. И благодаря.
— Сигурно е важно — каза Мик. Опитът го беше научил, че понякога е полезно да казват очевидното, но Сам не пое намека. За да изкопчи информация от нея, човек явно имаше нужда от психологическия еквивалент на нож за отваряне на стриди, а той не разполагаше с такъв. Чудеше се защо изобщо се опитва. Внезапно нетърпелив, отвори куфарчето, извади дневника и го сложи на масата. Сам си пое дълбоко дъх и алчно го дръпна към себе си.
— Слава богу! — въздъхна. — Там имаше ли скрито още нещо?
— Само това, което ти дадох.
Нямаше причина да продължават срещата си, освен двете чаши недопита бира. Мик каза, повече, за да поддържа разговор, отколкото с надежда да научи нещо ново за Сам и майка й:
— Сигурно е била забележителна жена.
Сам кимна. Стискаше дневника до гърдите си, все едно беше грейка с топла вода или одеяло. Мик изведнъж се ядоса на Раф, че я е накарал да преживее това.
— Защо според теб Раф не иска да го получиш?
— Не знам. Може би вътре има нещо за мен, но не ми се вярва. По-вероятно е написала нещо за него, нещо, което той не иска никой да прочете. Или се опитва да защити някой друг. — Тя се замисли за миг и Мик я загледа. Сега, когато дневникът вече беше в ръцете й, цялото й поведение се беше променило. Макар да не можеше да я нарече мила, беше поне по-малко бодлива. — Или може би вътре име някои не особено ласкателни неща за него?
— Но в такъв случай защо не го е унищожил?
— Не знам. Като го прочета, ще разбера повече.
Мик реши да смени тактиката. Попита я за свиренето и изобщо не се изненада, когато научи, че е на прага на професионалната кариера.
— След няколко седмици има много важен конкурс — каза тя. — „Фробишър“. Ако се представя добре, ще…
— Ще станеш звезда? — попита той, полу на шега.
Тя дори се усмихна, срещна погледа му за част от секундата и бързо извърна очи.
— Не. Не притежавам онова вълшебство, което отделя добрите от истински великите. Но ако се представя добре, това ще означава работа като солист, а не просто оркестър, в който да вляза. И камерна музика, такива неща.
— Звучи важно.
— Да — каза тя. — Отдавна работя за това.
Той усети несигурността в думите й.
— Но? — попита.
— Но… ами, технически съм готова. Повече от готова, но… трудно ми е да го обясня. Откакто… — Тя се запъна, но Мик безмълвно допълни липсващите думи „майка ми умря“. — През последния месец в главата ми, там, където трябва да е музиката, сякаш има тишина. Уцелвам правилните ноти — това никога не е било проблем, но някак си ми липсва тръпката.
— Това учудва ли те предвид случилото се? Да загубиш майка си и…
Тя поклати глава.
— Не е това. — Млъкна, погледна го бързо, после се втренчи в бирата. Мик започваше да свиква с тези мимолетни погледи, все едно се опитваше да прецени дали да му се довери. По някаква незнайна причина се надяваше тя да реши, че е достоен за доверието й.
— Стана, когато открих, че всички мислят, че се е самоубила — каза тихо тя.
— Да. Това сигурно е направило нещата още по-тежки.
Тя го погледна и каза простичко:
— Да.
— Имам един приятел от университета, баща му се самоуби и…
— Но е било самоубийство — каза тя.
— Какво?
— Кърстен Уолър не се е самоубила.
— Да не би да мислиш, че е било нещастен случай?
— Не.
— Тогава… — Мик я погледна в очите и бавно каза: — Мислиш, че някой я е убил?
— Сигурна съм.
— Но кой?
— Не… — Тя се запъна за първи път. — Не знам. Може да е бил непознат. Някой, който е дошъл във вилата, докато тя се е къпела — тя никога не заключваше вратите, — и я е убил. Но…
— Мислиш, че е бил някой, когото е познавала?
Тя кимна.
— И по някакъв странен начин си мисля, че го е очаквала.
Мик се канеше да каже „това е лудост, хората не знаят тези неща, преди да се случат“, но после си спомни бележките в дневника, фразите от „Птицата убийца“, и въпреки жегата по гръбнака му премина тръпка.