— Очаквала го е?
— Да. Стихосбирката, по която работеше миналата зима, беше озаглавена „Птицата убийца и други стихове“.
— И това заглавно стихотворение дава ли някакви следи?
— Възможно е, не знам. Беше изчезнало от папката й също като дневника, когато с Раф отидохме в Гъл Котидж — вилата в Корнуол, в която беше на почивка, когато умря. Мислех, че и то може да е у Раф.
Той поклати глава.
— Значи мислиш, че този, който я е убил, е взел стихотворението?
— Може би.
— Дневникът беше у Раф.
— Не може да е бил той. Бил е на вечеря, когато е умряла.
— Но как се връзва с дневника?
— Не знам. Стихотворението може да е било в дневника. Или Раф може да го е видял, когато стигнахме във вилата, и да го е скрил някъде, където е знаел, че няма да потърся. Изобщо не би било трудно. Бях като замаяна…
— Представям си.
— И не е сигурно, че бих забелязала.
Мик се умисли. Убийството беше нещо, с което се занимаваше професионално — беше го учил, познаваше го юридически, подготвяше се да помогне в защитата на обвинената в убийство Грейс Хобдън. Знаеше какво опустошение носи в живота на хората. Но това беше през работното му време, когато беше стажант. Убийствата не би трябвало да се разливат върху личния му живот, но се беше уговорил така. Не че Сам и майка й бяха точно в личния му живот, по все пак…
Най-правдоподобното обяснение беше, че Кърстен се е самоубила и че Сам просто не може да се примири с това. И все пак, ако Сам се надяваше да открие доказателства, че майка й не е мислела за самоубийство през последните седмици от живота си, може би щеше да намери каквото търсеше.
— Може и да си права — каза.
Сам не го очакваше.
— Така ли мислиш? — попита. Лицето й разцъфна в широка усмивка. Начинът, по който се променяше, когато се усмихнеше, беше изключителен. — Наистина ли мислиш така?
— Да — каза Мик. — В крайна сметка, ако искаш да убиеш някого, сигурно винаги е добра идея да го представиш като самоубийство.
— Майка ми не би се самоубила. Понякога униваше, както всички, но беше борец. Никога не се поддаваше на такива неща. И щях да й ходя на гости съвсем скоро. Чакаше с нетърпение да се видим, сигурна съм. Няма начин да се е самоубила — просто няма начин.
Сам се преобрази. Цялата й докачливост и раздразнителност изчезна. Мик се пресегна, хвана я за ръка и каза:
— Ще ми се да я познавах.
Тя погледна ръката си, сгушена в неговата, но не я издърпа.
— Щеше да ти хареса — каза с усмивка. — Знам, че бихте си допаднали.
Мик се ухили.
— Аз все едно мъничко я познавам, от дневника.
Сам го погледна озадачена.
— От дневника ли?
— Права си. Вътре няма нищо, което да говори, че е имала намерение да се самоубие.
Щом го каза, му се дощя да си бе прехапал езика. Ледовете помежду им бяха почнали да се стопяват, а сега беше направил кардинална грешка.
С леден поглед Сам измъкна ръката си от неговата и избухна:
— Ти си го прочел?!
— Ами… да… попрегледах го. Ти не каза да не го чета, нали си спомняш, а и така и така всичките й дневници стават обществено достояние, така че…
— Нямаш право да го четеш! Той е личен!
— Ей, какво стана с благодарността? — попита Мик. — Получи го това проклето чудо единствено благодарение на мен.
— Да прочетеш чужд дневник е абсолютна низост!
— О, така ли? Много великодушно от устата на изнудвачка!
Сам стана.
— Да. Ами добре. Благодаря.
— Искреността ти е съкрушителна.
— Не съм добра в преструвките.
— Не си ли? Според мен си спец. Няма ли да си допиеш бирата?
Но не, тя натъпка дневника в червено-зелената си платнена чанта и вдигна челото и столчето. Явно пътуването с малко багаж не беше за нея. При други обстоятелства Мик би й предложил да й помогне да хване такси или да я изпрати до спирката, но имаше чувството, че всяко предложение за помощ ще бъде отхвърлено на мига, а от студеното отношение на Сам Бозуин започваше да му писва. Не просто студено, а направо като от северния полюс.
— Благодаря ти, че взе дневника.
— Няма за какво.
Без да каже и дума повече, тя бързо излезе.