Мик си допи бирата и придърпа нейната чаша. Все още се ядосваше на себе си, че се бе изтървал за дневника. Можеше да се сети, че ще кипне, ако разбере, че някой го е прочел преди нея.
Но от друга страна, имаше предчувствието, че рано или късно пак щяха да се сдърпат. Изглежда, тя беше от ония чепати характери, които моментално съжаляват за всяко нехарактерно понижаване на защитите и сигурно го обвиняваше, че я е накарал да бъде откровена.
„Е, прав й път“ — помисли си кисело, докато я гледаше през отворената врата на кръчмата. Сам крачеше през пиацата към автобусите, всяка крачка бе изпълнена с решителна самонадеяност. Беше забележително как го караше да реагира с дребнава злоба, каквато не беше изпитвал от години. Хубаво беше, че надали щяха да се срещнат отново. Той обичаше весели и забавни приятели, а и в двете отношения Сам беше по-зле от всички, които познаваше.
11.
Сам излезе от пощата на следобедния пек и извади мобилния телефон от чантата си. Беше прекарала сутринта в един ксерокс, където направи две копия на дневника на Кърстен. Беше изпратила по пощата едното копие до Дейви Бозуин в Менверен, на свое име. Другото беше в чантата й, заедно с оригинала. Сега, за първи път откакто Мик й беше дал дневника предния ден, беше готова да се изправи срещу втория си баща.
Свърна по една пряка — грохотът на камионите и автобусите на главния път заглъхна до слабо жужене — и включи телефона си. Имаше шест пропуснати повиквания и съобщения в гласовата поща. Без да си прави труда да ги проверява, набра номера на Раф. Той вдигна моментално.
— Сам, ти ли си? — Тя очакваше гняв, но се изненада от тревогата в гласа му. Трябваше да внимава! Никой не бе по-добър в заблудата на противника от Раф. Той продължи със същия загрижен бащински тон: — Добре ли си?
— Защо да не съм добре? — попита тя и преди той да успее да й отговори, каза бързо: — И дневникът е у мен, между другото.
Тишина.
— Нямаше как да не си ти — каза той.
— Защо го взе?
— Имам си причини. Можеш да разбереш.
— Може и да успея, ако ми обясниш.
Той смени тактиката.
— Как влезе? Лола казва, че не те е видяла.
— Не е важно, но… — Сам не хранеше особено топли чувства към Лола, но не искаше приятелката на Раф несправедливо да опира пешкира, така че добави: — Лола няма нищо общо.
— Как тогава?
— И стихотворението ли взе?
— Какво стихотворение? Нямаше стихотворение. Сам, чуй ме, трябва да ми върнеш дневника.
— Шегуваш ли се? Имаш ли представя какво ми струваше да го взема? Защо да го връщам?
Той нямаше какво да отговори на това. След малко попита:
— Прочете ли го?
— Разбира се.
Той въздъхна.
— И сега се чудиш за какво беше цялата шумотевица. Нали?
— Може би — каза Сам. Беше прочела дневника от кора до кора веднага щом се прибра след срещата с Мик и — макар че никога нямаше да го признае на Раф — беше горчиво разочарована. Не можеше да намери нищо, което да обясни защо Раф толкова държеше да й попречи да го прочете. — Не разбирам защо излъга. През цялото време си представях какви ли не причини. А сега откривам, че вътре няма нищо за мен, освен колко много й липсвам и… и… — Усети напиращите си сълзи, преглътна и продължи: — И че е искала да говори с мен за нещо.
Отново тишина. Риф беше майстор на изкусното мълчание. Когато отново заговори, гласът му беше мек, преднамерено спокоен:
— Сам, повярвай ми, съжалявам, че ти е толкова тежко, но… виж, след като си го прочела, моля те. Повярвай ми. Трябва да го върнеш.
— Защо?
— Просто ми повярвай, Сам. Най-добре е за всички, ако дневникът остане у мен.
— Няма начин. Точно затова ти се обаждам. Нямам представа защо си така обсебен от дневника на Кърстен, но той е мой и ти го знаеш. Всичките й книжа са оставени на мен, така че няма за какво да се хванеш.
— Зная, Сам. И макар че сигурно ще ти е трудно да го разбереш, всъщност съм на твоя страна. Точно затова настоявам веднага да ми върнеш дневника.
— Настояваш? Забрави, Раф. Можеш да настояваш колкото ти душа иска. Това е глупаво. Обадих ти се само за да ти кажа да спреш да ми задръстваш телефона със съобщения. За мен ние повече няма за какво да си говорим.
— Сам, престани! Не бъди глупава! И не смей да ми затваряш! Не разбираш ли, че само се опитвам да те предпазя?