— Странно. Много странно. Предполагам, че си го прочела?
— Целия. Снощи.
— И?
Сам въздъхна.
— Честно казано, Тревър, не разбирам за какво е целият шум. Не знаех какво да очаквам, но имах някои идеи. Първо мислех, че може майка ми да е написала за него неща, които той не иска да се разчуят. После си мислех, че може да е написала нещо за мен, което според него би ме разстроило. А после се чудех дали има още някой, когото се опитва да защити — като Лола или дори някой, когото не познавам. Но той е съвсем като останалите й дневници — парчета стихове, бележки, идеи, понякога споменава за какво е говорила с други хора. Но нищо, срещу което някой може да възрази. Все ми се струва, че нещо липсва. Сещаш се, все едно има нещо кодирано, което не мога да разгадая. Помислих, че може би ти ще успееш да забележиш нещо.
— Ще се опитам. Разбира се, че ще се опитам. — Тревър не откъсваше очи от Сам, докато тя говореше, но сега повече не можеше да устои на изкушението. Като буквално жужеше от очакване, той извади листата А4 от плика и бързо ги запреглежда.
— И още нещо — каза Сам. — Вътре има бележки за онова стихотворение, което не успяхме да намерим — „Птицата убийца“. Доколкото разбирам, то се базира на една случка, която видяхме заедно, когато един дрозд и един гущер се биха в Уордли и гущерът загина.
— Точно така. Помня, че видях една първоначална чернова, когато й бях на гости през март. Беше много развълнувана. Казваше, че щяло да предизвика сензация.
— Показала ти го е?
— Да. Но не ми даде да си направя копие. Каза, че е незавършено.
— Какво беше впечатлението ти?
Тревър не отговори веднага.
— Ами… то не беше завършено. Само чернова. Но честно казано, не можах да разбера защо е толкова развълнувана. Обикновено стиховете й имаха по-широка тема, а това като че ли беше само за случката, която сте видели. Според мен изобщо не беше толкова добро като другите й стихове. Сигурно и тя е стигнала до този извод и го е унищожила.
— Ако го е унищожила.
— Какво значи „ако“?
Сам не отговори на въпроса му, а каза:
— Странното е, че когато споменава „Птицата убийца“ в дневника, пише, че първо трябва да попита мен.
— Така ли? А, да, ето. „Да питам С.“ Това трябва да си ти. — Сам кимна и Тревър продължи: — „Птицата убийца“ наистина ще вкара лисицата в кокошарника. — За миг загледа страницата, без да каже нищо. — Леле колко ми липсват ужасните каламбури на майка ти. Наистина.
— Според теб какво е искала да каже?
— Нямам представа.
— Не говорихте ли за това?
— Не. Всъщност оня път тя беше доста потайна. Което не й беше присъщо.
— Все трябва да имаш някаква представа за какво е било. Работеше с нея от толкова време и тя ти вярваше.
— Да. Ами… — Тревър се поколеба. — Хрумна ми една възможност, която би се вързала с необичайната реакция на Раф.
— И тя е?
— Според мен е възможно… Когато бях при нея в Щатите…
— И ти ли си ходил?
— Бях в Ню Йорк, да. Кой друг?
— Джони. Зетят на Раф. — Явно майка й беше имала опашка от посетители в зимното си убежище.
Тревър продължи:
— Беше очевидно, че Раф много й липсва. И ти също, разбира се. Но не се държеше като жена, която е доволна от решението си да напусне съпруга си. Всъщност ми каза, че все още го обича толкова силно, колкото го е обичала винаги. Каза ми, че за раздялата им има особена причина и докато тя не се разрешала, нямало как да се съберат отново.
— Каза ли ти каква е причината?
— Не. Но останах с впечатлението, че има нещо общо с поезията й, нещо, което той не одобрява в работата й. Или нещо, което тя смята да направи и което ще го ядоса. И оттогава все се чудя — и разбира се, няма друг начин да го разберем някога, защото не можем да я попитаме — дали случайно „Птицата убийца“ не се отнася за самия Раф.
— За Раф ли?
— Не буквално, разбира се. — При тази мисъл Тревър се засмя. Хриптящ бръмчащ смях. — Не искаше да каже, че съпругът й обича да трепе хора или нещо подобно. Не. Тъкмо наопаки. Но — само виж как изведнъж написа всички тези стихове, след като напусна Раф.
— Мислех си, че е защото е била сама и нещастна през зимата.
— Именно. Нещастна и сама. От тези обстоятелства е имала нужда, за да твори. Като удивителните стихове от „Самфир“, които е написала, след като е напуснала теб и Дейви. Тревожеше се, че откакто живееше в Лондон, не е написала почти нищо. Животът с Раф беше прекалено удобен, дори уютен. И тя беше станала съвсем спокойна за себе си. Трябвало е да го напусне — точно както е напуснала теб, Сам, преди толкова години, — за да запази изкуството си. Раф е задушавал креативността й. Превърнал се е в птица убийца. Убивал е поезията й.